Дийн Кунц - Вуду

Страхът предизвика омекване и отпускане на ставите му. Сърцето му, и така препускащо, започна направо да думка.

Нямаше да успее да се добере жив до входната врата. Обърна се и с мъка се заизкачва обратно. Веднъж се препъна в мрака, за малко не падна, но възстанови равновесие. Докато достигна голямата спалня, шумовете зад гърба му станаха по-диви, по-близки, по-силни… и по-гладни.

През прозорците на спалнята проникваха далечни отблясъци, отражения от уличните лампи, от които едва се мяркаха италианското легло с балдахин от осемнайсетия век и някои от останалите антични мебели, просветваха ръбовете на кристалните преспапиета, подредени върху бюрото между двата прозореца. Ако Винс се бе обърнал и бе погледнал зад себе си, би могъл да види поне очертанията на преследвача си. Но той не погледна. Страх го беше и от това.

До носа му достигна лош мирис. Сяра? Не съвсем, но нещо подобно.

Дълбоко в себе си, инстинктивно, той съзнаваше какво върви след него. Съзнанието му не можеше — или не искаше — да му даде име, но подсъзнателно знаеше какво е и затова бягаше от него обзет от паника, с облещени очи и неспокоен като животно, застигнато от светкавица.

Забърза към банята, която бе свързана със спалнята му. В плътния мрак се блъсна силно в полузатворената врата. От това тя се отвори напълно. Леко зашеметен от удара, той влезе несигурно в обширната баня, пресегна се към вратата, трясна я и я заключи зад себе си.

В този последен момент на уязвимост, докато затваряше вратата, бе видял кошмарните, сребристи очи да просветват в тъмнината. И то не само две очи. Бяха десетки, дори повече.

Сега нещо удари външната страна на вратата. Удари я пак. И пак. Вън бяха няколко от тях, а не само едно. Вратата се разтресе, бравата издрънча, но устоя.

Съществата в спалнята запищяха и засъскаха значително по-силно от преди. Макар че ледените им писъци бяха съвсем чуждоземни и не приличаха на нищо, което Винс бе чувал до този миг, значението им бе ясно — врещеше се от гняв и разочарование. Преследващите го същества бяха сигурни, че той им е вързан в кърпа и не приемаха по спортсменски бягството му.

Съществата. Макар и странна, това беше най-подходящата дума за тях, единствената дума — съществата.

Като че ли обезумяваше, но не можеше да отхвърли първичните си възприятия и инстинктивното разбиране, от които настръхваше. Съществата. Не бяха зли кучета. Нито каквито и да е други животни, каквито някога е виждал или за каквито е чувал. Беше нещо кошмарно, само кошмарно същество би могло да превърне Рос Морант в беззащитна, хленчеща жертва.

Съществата драскаха от другата страна на вратата, дълбаеха, стържеха и цепеха дървото. Ако се съди по звука, ноктите им бяха остри. Страшно остри.

Какво, по дяволите, бяха те?

Винс винаги бе подготвен за насилие, тъй като насилието беше важна съставка от света, в който живееше. От търговеца на наркотици все пак не може да се очаква да живее спокойно като начален учител. Но никога не бе предвиждал, че може да му се случи такова нещо. Човек с пистолет — да. Човек с нож — и с това можеше да се справи. Бомба, прикрепена към стартера на колата му — това определено беше в кръга на възможностите. Но това сега бе лудост.

Докато съществата отвън се опитваха да преодолеят вратата чрез дъвчене, драскане и чупене, Винс опипом се промъкна в тъмнината, докато намери тоалетната. Пусна капака й, седна върху него и се протегна към телефона. Беше дванайсетгодишен, когато видя за първи път телефон в банята на чичо си Дженаро Карамаза и оттогава все си мислеше, че да имаш телефон там е най-важният белег за важността ти, доказателство, че си независим и богат. Веднага щом си купи собствен апартамент, Винс си поръча телефони във всяка стая, включително и в тоалетната, и оттогава бе поставял телефони в баните на всичките си апартаменти и къщи. За самоуважението му телефонът в банята имаше същото значение както и белият му Мерцедес бенц. Сега се радваше, че телефонът е тук, защото можеше да повика за помощ.

Но в слушалката нямаше сигнал.

В тъмното той чукна по вилката в опит да възстанови връзката.

Линията бе прекъсната.

Непознатите същества в спалнята продължаваха да драскат, да разбиват и да удрят по вратата.

Винс вдигна очи към единствения прозорец. Беще прекалено малък, за да се използва за бягство. През матовото стъкло почти не проникваше светлината.

Няма да могат да минат през вратата, отчаяно си помисли той. Накрая ще се уморят и ще си отидат. Така ще направят естествено. Разбира се.