Дийн Кунц - Вуду

Нощният вятър натискаше прозореца.

От другата страна на града долетя тъжният вой от сирена на линейка или на полицейска кола.

Пени постоя за малко седнала в леглото си с възглавниците зад гърба си и защитена от заобикалящия я кръг светлина. Спеше й се, но се боеше да изгаси лампата. Ядоса се на страховете си. Че не беше ли почти дванайсетгодишна! А на дванайсет години човек не е ли достатъчно голям, за да не се страхува от тъмното? Не беше ли тя жената в къщата и то повече от година и половина, откакто майка й бе умряла? След десетина минути успя да си наложи да изключи лампата и да легне.

Не можеше така лесно да изключи съзнанието си.

Какво беше онова?

Нищо. Остатък от съня й. Или случайно течение. Само това ще е било, нищо повече.

Мрак.

Тя се заслуша.

Тишина.

Изчака.

Нищо.

Заспа.

Винс Васталяно бе насред стълбището, когато чу вик, а после и дрезгав писък, но не беше остър или пронизващ. Беше уплашен гърлен вик, който едва ли би чул, ако си беше горе; така или иначе в него се чувстваше абсолютен ужас. Винс спря с ръка на перилото, застана съвсем неподвижен и с наведена глава, слушаше напрегнато с внезапно разтуптяло се сърце, замръзнал нерешително.

Нов писък.

Рос Морант, бодигардът на Винс, беше в кухнята и приготвяше нещо за хапване за двамата — тъкмо той бе изпищял. Гласът му не можеше да се сбърка.

Дочу се и шум от борба. Блъскане и дрънчене като от нещо преобърнато. Силно тупкане. Острият, немелодичен звук на счупено стъкло.

Задъханият, изкривен от страх глас на Рос Морант отекна по долния коридор към кухнята и сред сумтене, охкане и обезкуражаващи болезнени стонове се чуха и думите:

— Не… не… моля… Боже, не… помощ… няма ли кой да ми помогне… о, Боже, Боже, моля… не!

Лицето на Винс плувна в пот.

Морант беше едър, здрав и зъл мръсник. Като дете бе първият уличен побойник. На осемнайсет години вече получаваше задачи от мафията, извършваше платени убийства, забавляваше се и получаваше пари за това. В течение на годините си спечели името на човек, който би приел всяка работа, без значение колко опасна или трудна е тя, без значение колко добре охранявана е целта — винаги достигаше набелязания човек. През последните четиринайсет месеца работеше за Винс като въоръжена охрана и събирач на дългове — през това време Винс нито веднъж не го беше виждал уплашен. Не можеше да си представи какво или кой биха могли да уплашат Морант. А да се моли за милост… е, това бе просто невъзможно; дори сега, като чуваше как бодигардът му проплаква и се моли, Винс още не можеше да го възприеме, просто бе немислимо.

Нещо остро изписка. Не беше Морант. Беше грозен, нечовешки звук. Беше остър и дълбоко проникващ изблик на гняв и омраза, чужд, като от научнофантастичен филм, зловещ вик на същество от друг свят.

До този момент Винс мислеше, че Морант го биеха и измъчваха други хора, конкуренти в бизнеса с наркотиците, дошли да видят сметката на самия Винс, за да увеличат собствените си възможности на пазара. Но сега, като слушаше странния, протяжен вой откъм кухнята, Винс се зачуди дали не е попаднал в Зоната на здрача. Усети хлад до мозъка на костите си, почувства, че му се гади, че е обезпокоително слаб и сам.

Бързо взе още две стъпала и погледна към входната врата през коридора. Пътят бе чист. Навярно можеше да прескочи последните стъпала, да изтича по коридора, да отключи и да се измъкне преди пришълците да са излезли от кухнята и да са го видели. Навярно. Но у него остана известно съмнение и заради това се поколеба няколко секунди повече.

В кухнята Морант нададе най-страшния досега писък, последна проява на пълно отчаяние и агония, която рязко бе прекъсната.

Винс знаеше какво означава внезапното замлъкване на Морант. Бодигардът бе мъртъв.

След това светлините в цялата къща угаснаха. Явно някой бе изключил главния бушон в мазето.

Винс не можеше да си позволи повече колебания и започна да се спуска по стълбата в тъмното, но дочу някакво движение откъм мрака в коридора, откъм кухнята към себе си, и отново спря. До ушите му не достигаше нещо обичайно като приближаващи стъпки, а беше странно и зловещо съскане, шумолене, тракане и тътен, от които кожата му настръхна. Усети, че нещо чудовищно, нещо с бледи мъртви очи, със студени и лепкави ръце, се приближава към него. Тази невероятна представа бе изцяло нетипична за Винс Васталяно, който се отличаваше с въображението на пън, но не можеше да се отърси от обзелия го суеверен ужас.