Дийн Кунц - Вуду

Стресна се от драскане по метал и дрънчене. Шумът идваше от самата баня. Отвътре.

Изправи се, застана напрегнат и със свити юмруци, като се оглеждаше наляво и надясно в непрогледния мрак.

Някакъв металически предмет се удари в плочките на пода. Винс подскочи и учудено възкликна.

Бравата. О, Боже. Бяха успели някак да откъртят бравата и ключалката!

Хвърли се към вратата с твърдото намерение да я задържи затворена, но откри, че все още нищо й няма — бравата си беше там и езичето на ключалката не бе помръднало. Той се запромъква в тъмното с треперещи ръце, намери пантите, но и те се оказаха на мястото си.

Тогава какво бе издрънчало по пода?

Той се обърна задъхан, опря гръб на вратата и примигна към тъмнината на стаята, като се опитваше да осмисли онова, което бе чул.

Почувства, че вече не е сам и не е в безопасност в банята. Многокраката тръпка на страха пролази по гърба му.

Решетката от шахтата за отопление — ето какво бе паднало на пода.

Обърна се и погледна към стената над вратата. Две светли сребристи очи го изгледаха мрачно от отвора на шахтата. От съществото се виждаше единствено това. Очи, в които ябълките, ирисите и зениците не се разграничаваха. Очи, които проблясваха и трептяха като направени от огън. Очи, в които нямаше и сянка от милост.

Плъх?

Не. Плъхът не би могъл да откачи решетката. Освен това очите на плъховете са червени — нали?

Съществото изсъска към него.

— Не — тихо каза Винс.

Нямаше къде да избяга.

Нещото се изхвърли от стената и полетя към него. Удари лицето му. Ноктите пробиха бузите му, проникнаха навътре, в устата му, застъргаха зъбите и венците му. Болката бе мигновена и огромна.

Той се задави и едва не повърна от ужас и отвращение, но знаеше, че това със сигурност ще го задуши, така че успя да преглътне.

В скалпа му се забиха зъби.

Отстъпи с размахани ръце назад. Ръбът на умивалника болезнено се вряза в кръста му, но болката не представляваше нищо в сравнение с изгарящата болка, обхванала лицето му.

Това бе невъзможно. Но ставаше. Бе направил не само стъпка в Зоната на здрача, а бе скочил направо в ада.

Писъкът му бе заглушен от безименното нещо, впито в главата му, и той не можа да си поеме дъх. Сграбчи звяра. Беше студен и хлъзгав, като обитател на моретата, който се бе издигнал от дълбините им. Отдели го от лицето си и го задържа далече от себе си. Нападателят му пищеше, съскаше и бърбореше безсловесно, гърчеше се и се въртеше, увиваше се и подскачаше, хапеше ръката му, но Винс продължаваше да го държи, защото се боеше да го пусне, страх го беше, че този път може би ще връхлети върху гърлото или очите му.

Какво беше това? Откъде идваше?

Искаше да го види, трябваше да го види, необходимо бе да знае какво, за Бога, е това. Но с друга част от съзнанието си усещаше невероятната му чудовищност и беше благодарен за тъмнината.

Нещо ухапа левия му глезен.

Друго нещо започна да се качва по десния му крак, разкъсвайки пътем панталона му.

От шахтата в стената бяха наизлезли и други същества. Кръвта се стичаше по челото му от раните по скалпа и му пречеше да вижда, но осъзна, че вътре има много сребристи очи. Десетки.

Това сигурно бе сън. Кошмар.

Но болката бе истинска.

Ненаситните пришълци се трупаха по гърдите му, по гърба и раменете му, с размера на плъхове, но не бяха плъхове, всички те деряха и хапеха. Бяха го полазили целия, дърпаха го надолу. Той коленичи. Пусна звяра от ръцете си и заудря по останалите с юмрук.

Един от тях отхапа част от ухото му.

Злонамерени зъбки се забиха в брадичката му.

Чу се да изрича същите молби, които бе чул от Рос Морант. После мракът се сгъсти и над него се спусна вечна тишина.

Следващата сутрин Ребека направо каза на Джак Досън:

— Имаме две мърши.

— А?

— Два трупа.

— Знам какво е мърша — изръмжа той.

— Току-що се обадиха.

— Ти ли поръча двете мърши?

— Моля ти се, не се шегувай.

— Аз не съм поръчвал две мърши.