Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част I)

— А ти?

— Аз не съм се сближила с никои от тях — въздъхна Аманда. — От друга страна ми се струва, че те са потресени от това, което виждат в Ню Йорк. Според мен повечето са привърженици на идеята за национална хомогенност… Нещо като „Япония за японците“… Нали разбираш? И неволно започват да ни мислят за второразредна страна, която позволява на всякаква паплач да замърсява чистотата на нацията… — Сви рамене и добави: — По всяка вероятност приемат службата си в Америка по начина, по който аз бих приела назначение в Африка например… На книга всичко изглежда отлично, но на практика кандидати няма… — Хвана ръката му и се притисна в него, за да не бъдат разделени от тълпата, която се блъскаше на входа. — Години наред моите колеги, затворени в пясъчните кули на академичното високомерие, пробутват на японците все един и същи номер — именно невъобразимата смесица от раси, култура и религия прави Америка велика… Но напоследък, макар че никога не биха си признали, те изпитват чувството на унизителен срам… Защото ясно виждат какво става наоколо — все по-дълбока пропаст между бедни и богати, расова ненавист и пламтяща омраза, разпадане на дълбоките демократични устои на държавата… Вече не знаят как да се защитят от критиката на японците и това само засилва омразата им към тях…

Улф беше заинтригуван. Неволно се запита какво би отговорил Шипли на тезата, развита от Аманда, а и обратно — как би реагирала Аманда на мрачните му прогнози за бъдещето на Америка…

— В едно отношение обаче японците наистина са коренно различни от нас — продължи Аманда. — Става въпрос за начина, по който възприемат секса…

— И това ли е резултат от наблюденията ти сред академичните среди? — попита Улф.

— Не — засмя се Аманда. — Имаше един филм… „Същността на чувствата“, сигурно не си го гледал… Там двойка влюбени искат да се самоубият в момента на оргазъм… Според мен това желание е свързано с мечтата за постигане на нещо необикновено, нещо уникално в областта на секса… Това, което за японците е част от ежедневието…

Улф си спомни за лазерния диск в спалнята на Моравия. „Същността на чувствата“… Това неизбежно накара съзнанието му да извика образа на Шика. Видя я да крачи под чадъра от оризова хартия, видя стройните й бедра да се огъват и потръпват, докато пръстите изчезват в гъсталака на слабините й, в ушите му прозвучаха възбудените й стонове…

— Улф?

— Какво?

— Гледаш много особено…

— Тези хора са ми доста странни…

Край тях се тълпяха меценатите на изкуството, самото им присъствие тук беше своего рода шоу: развяваха се странните халати на „Мизрахи“ и „Фере“, проблясваха футуристичните накити на „Лакроа“, шумоляха кожените облекла на „Монтана“… В общи линии екстравагантността тук беше такава, каквато и вън, на мръсната улица. С единствената разлика, че тези тоалети струваха купища пари… А хората, които ги носеха, приличаха на някакви мрачни викториански вампири, които излизат само нощем…

„Ла Ментира“ се състоеше от три огромни, подобни на пещери помещения. Първото беше обзаведено в стил „Ню уейв“ с неудобни дори на вид пластмасови масички. Подът беше покрит с прозрачни плочки от дебело стъкло, под които мигаха разноцветни прожектори. Краката на присъстващите се оцветяваха в болезнена смесица от червено, синьо и оранжево. Край стената в дъното, кичово нашарена на тигрови ивици, беше разположен бар с месингов плот. На рафтовете вместо бутилки бяха подредени порцеланови фигурки, които са били модерни през петдесетте и шестдесетте години.

Второто помещение — най-просторното в цялото заведение — беше определено за танците. Но тази вечер танци едва ли се предвиждаха, тъй като върху излъсканите дъски бяха наредени картини и скулптури на младите творци, в чиято чест беше организирана сбирката. Беше претъпкано с народ, от тонколоните, чието количество беше десет пъти повече от необходимото, се лееше оглушителна музика.

Улф нямаше никаква представа как Стийви успя да ги открие в тази навалица, но фактът си беше факт — тя изскочи от тълпата, целуна сестра си по бузата и здраво стисна ръката на Улф. По професия Стийви Пауърс беше психотерапевт, но това не й пречеше да членува в най-престижните артистични и научни дружества на града. Едно или друго от тях неизменно съумяваше да събере малко пари и да организира проява като днешната. А Улф подозираше, че подобни прояви са необходимост за душевното равновесие на самата Стийви, която очевидно не изпитваше финансови притеснения. Двамата със съпруга й Мортън Данахър бяха идеална двойка в очите на всички свои познати, живееха нашироко. Притежаваха огромен апартамент — мезонет с пет спални на Пето авеню, и една чудесна къща в Ийст Хамптън. Един Господ знае с колко пари разполагат, помисли си Улф.