Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част I)

Главата му забуча, имаше чувството, че всеки момент ще полудее, че хаосът ще унищожи възприятията му за света. Обърна се и безшумно се върна на заснежената аварийна стълба. След няколко секунди вече беше обратно на стълбището. Инстинктът го предупреждаваше, че току-що е успял да избегне един изключително опасен капан, а сега има уникалната възможност да бутне в този капан хората, които го бяха заложили.

Почакай, рече си. Бъди търпелив. Виж кой ще излезе от този странен апартамент.

След двадесет минути осветлението на втория етаж угасна, няколко секунди по-късно на тротоара се появи Шика. Беше сама, Улф изведнъж почувства, че през цялото време горе тя също е била сама. Лишен от нейното присъствие, просторният апартамент с безценния шедьовър в дневната изведнъж престана да излъчва каквото и да било, алените пламъчета в съзнанието му потръпнаха и угаснаха.

Беше облечена почти по същия начин като вчера: обувки с високи токчета, черна минипола, широко рокерско яке с подплънки на раменете. На рамото й висете черна кожена чантичка. Шика я отвори, погледна във вътрешността, и после тръгна на изток, в обратна посока на Улф, който беше заел позиция в съседния вход. Токчетата й ритмично почукваха по мокрия тротоар.

Тръгна подире й. Снегът се усили. Небето беше сивкаво-розово, като венците на стар скитник, небостъргачите го пронизваха като полуизгнили зъби…

Свиха зад ъгъла. Шика крачеше спокойно на около две преки пред него, вървеше на юг. Фигурата й изчезваше сред облаците пара на канализацията, после отново се появяваше. Не беше необходимо да напряга зрение, почукването на алуминиевите токчета по плочника му беше напълно достатъчно.

На Втора улица-Изток сви наляво и пое в западна посока. Улф отбеляза спокойствието, с което се придвижваше тази жена. Сякаш не се страхува от нищо и от никого. Даде си сметка, че неволно е скъсил разстоянието и забави крачка.

Когато я зърна отново, ситуацията беше претърпяла коренна промяна. Шика стоеше на място, а пред нея се бяха изправили двама хлапаци с бейзболни якета, високи маратонки и черни джинси. Униформата на уличните бандити. Страничните части на главите им бяха обръснати, а кичурите коса отгоре лъщяха от гел. Единият държеше тридесетсантиметров нож с груба дръжка, а другият — стик за хокей, в долната част на който беше прикрепен бръснач.

Хлапакът с ножа почукваше по тротоара с нещо, което наподобяваше бастун за слепци, а приятелят му размахваше стика си пред гърдите на Шика. И двамата се кикотеха с налудничави гласове. Каква ли е комбинацията от наркотици, които са поели, запита се Улф.

Беше ясно, че трябва да предприеме нещо. Не искаше да се разкрива, но не можеше да позволи на тези копелдаци да я наранят. Умът му започна да оформя приемливо обяснение за появата му на това място и в този час на нощта, но Шика направи усилията му излишни.

Ръката й се плъзна в джоба на якето, блесна дулото на пистолет. Беше от синкава стомана, формата му издаваше оръжие на професионалист. От широко разкрачената й стойка личеше, че знае как да борави с желязото в ръцете си, дулото се насочи в главата на единия, а после и на другия бандит. От устата й излетяха няколко думи, които Улф не успя да долови, но които без съмнение изнервиха хлапаците повече от вида на самия револвер. Онзи с ножа разтвори пръсти и острието издрънча на тротоара, после двамата се обърнаха и хукнаха да бягат.

Шика остана в позицията на снайперист още няколко секунди, после, уверила се, че копелдаците няма да се върнат, бавно отпусна ръка. Улф имаше чувството, че е стискала оръжието още от мига, в който напусна жилището си.

Продължи да върви подире й. Шика стигна до Второ авеню и спря пред витрината на някакво погребално бюро. Табелата над нея беше нечитаема, вероятно някакво украинско словосъчетание. Зад дебелото, оцветено в жълто стъкло на масивната входна врата се процеждаше бледа светлина.

Тротоарът беше задръстен от бездомници, които нетърпеливо се бутаха към вратата на погребалното бюро и образуваха нещо като опашка. По лицата им се четеше нетърпение. Улф протегна врат и видя причината — пред входа се беше изправил едър мъж с изпотено лице и черни дрехи, в ръцете си държеше черпак, от металните контейнери в краката му се вдигаше ароматна пара. Очевидно беше съдържателят на бюрото, лицето му представляваше интересна смесица от чувствата, които го вълнуваха: отвращение и съжаление, облекчение и задоволство… Странен тип, помисли си Улф. През деня отдава последна почит на мъртвите, а нощем храни живите… Но в гранитната джунгла на град като Ню Йорк дори и подобна странност изглеждаше в реда на нещата, в нея се долавяше някаква примитивна справедливост, водеща до първичното равновесие в природата…