Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част I)

А какво направиха американците със своите роботи? Монтираха ги в Дисниленд. Спокойно можете да ги пратите и за претопяване, а после ще започнете да купувате нашите… Ето ти още една причина да ни мразите!

— Не ни бива много в колективните начинания — призна Улф. — Ние сме народ от предприемчиви индивиди, всеки от които върви по свой собствен път към успеха. Едва ли някой е склонен да се подчинява на предварително очертани схеми и планове…

— Това е истина. Но за съжаление е било положително качество през миналия век, докато днес се е изродило в мързел и алчност. Вие охотно приемате нашите капитали, а после искате да ни накажете, защото сме ви направили богати. Предприемчивостта на съвременния американец се изразява в желанието да се сдобие с нещо, което после да продаде с печалба. Докато ние предпочитаме да запазим това, което сме придобили. Нима ще отречеш, че Рейдио Мюзик Хол и Рокфелер Сентър днес положително нямаше да ги има, ако не бяха своевременно закупени от японци? Но те бяха съхранени като част от вашата история, за вашето поколение…

— Никой не обича националните му символи да са притежание на чужденци — въздъхна Улф.

— Е, и на нас не ни е приятно, че световен шампион по сумо е американец — усмихна се Шика.

Навлязоха сред гранитната сивота на града. Служители на чистотата безцеремонно насочваха маркучите си към картонените убежища на бездомниците, дрипавите им фигури се надигаха и с неохота сменяха позициите си в хладния утринен здрач.

Шика паркира пред тухлената сграда на Съдебна медицина и двамата поеха по стълбите. От радиотелефона на колата Улф беше успял да се свърже с Върнън Харисън и главният патолог на Ню Йорк ги очакваше с огромна картонена чаша кафе в ръка.

— Бих ти предложил малко от тая течност — промърмори той. — Но все още не те мразя достатъчно силно за подобен жест… — отпи една глътка, направи гримаса и изръмжа: — Предупреждаваха ме, че ще минат години, преди да свикна с тая помия, ама аз все не вярвах… Тукашните служители се майтапят, че кафето в тая къща го правят долу в хладилниците, използвайки кръв и формалдехид… Единственото му предимство е, че машината винаги го прави студено… — изсмя се, макар да беше ясно, че е разказвал тая история стотици пъти.

Улф представи Шика като приятелка на Моравия. Всъщност не виждаше как другояче би могъл да я представи. Харисън ги заведе в хладилника, превъртя ключалката на една от камерите и изтегли количката.

— Вече нямам никаква полза от него — промърмори със съжаление той. — Разлагаше се толкова бързо, че бях принуден да го напълня с консервиращи химикали. Добре че няма семейство… Иначе досега да са ни вдигнали във въздуха!…

— Разбрах, че си открил нещо в токсикологичните проби — рече Улф.

— Вярно е — замислено кимна Харисън и отпи от картонената чаша. — Признавам, че все още не зная какво е станало с този човек, но все пак успяхме да открием причината за аномалиите в химическия състав на тъканите. Това момче притежава забележително високо ендокринно ниво. Което ще рече, че е бил по-здрав и по-жизнен от мен, когато съм бил на двадесет и пет години… Никога не съм се натъквал на нещо подобно…

— Тогава какво го е убило?

— Отговорът ми е NEIN, MEIN HERR . Хабер си нямам какво го е убило, но ще ти кажа едно: след шест седмици той пак щеше да е покойник, дори и без помощта на убиец.

— Как така?

— Рак, момчето ми — промърмори Харисън. — С толкова метастази, че дори не си правих труда да ги броя… Но нито една от тях няма естествен произход.

— Искаш да кажеш, че ракът е бил предизвикан по изкуствен начин? — вдигна вежди Улф. — Как по-точно?

— Фактор на растежа номер едно, наподобява инсулина — внезапно се обади Шика.

Двамата мъже рязко се извърнаха към нея.

— Я повтори! — присви очи Улф.

— Мисля, че дамата има предвид естественото нарастване на човешките хормони — обади се Харисън. — Това става в щитовидната жлеза. Научните списания публикуваха съобщения за опити да се влияе на тези хормони с цел забавяне на стареенето… На принципа на превръщането на мазнините в мускули — като при тренираните спортисти…

— А вие за пръв път се натъквате на последиците от генната стимулация, използвана при този процес — вметна Шика.

Харисън замалко не се задави.

— Нима твърдите, че този човек е претърпял промяна на клетъчния състав на ДНК? — извика той. — Това е напълно изключено!

— Докторе, преди тринадесет дни Лорънс Моравия беше съвсем нормален мъж на четиридесет и осем години! — хладно го изгледа Шика. — Моля, кажете ни какво е той днес.