Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част I)

Стийви втренчено го изгледа, но премълча.

— Както вече казах, аз дълбоко уважавам Матсън и именно затова искам да го вкарам в котела…

— Във вашия котел, нали?

Умна е, отбеляза мислено Торнбърг, а на глас каза:

— Да, в моя котел. Но мога да ви гарантирам, че в него той ще се чувства по-добре, отколкото в ситуацията, която оставя зад гърба си. Давам ви своята дума, че погледнато в перспектива, вие ще продължавате да му помагате.

— Не се занимавам с утехата на далечни приятели — усмихна се Стийви и стисна ръката му. — Не съм забравила колко често сте помагали както на мен, така и на Мортън. И съм ви благодарна…

— Харесвам ви, Стийви, наистина ви харесвам — промълви Торнбърг. — Доста повече от останалите хора, включително и от собствените ми деца. Вие сте умна и проявявате загриженост към хората. В последно време рядко се среща подобна дарба и тя трябва да се цени. Същото може да се каже и за Хам… Аз малко го пришпорвам, но то е за собственото му добро…

— Значи двамата с вас се разбираме.

— И още как — кимна Торнбърг, дръпна дълбоко от пурата и почти се задави. Започва да става смешно, помисли си той. Президентът е убеден, че Хам работи за него, същото си мислят и онези закостенели генерали в Пентагона. Но той не работи за никого от тях, защото работи за мен. Всъщност всички работят за мен… Включително и тази породиста психоаналитичка отсреща, която е убедена, че всички на този свят са нейни настоящи или бъдещи пациенти. Аз съм по-умен от всички тях, взети заедно! Включително и от Улф Матсън.

— Гледаш, ме така, сякаш се готвя да те разкъсам — каза жената, която Улф познаваше под името Шика. Над главата й се въртяха бели мушици, луната посребряваше скулата й. Синьо-зелено-червени пламъчета искряха от обиците й и сякаш падаха като дъжд надолу към стъпалата.

Улф я гледаше и мълчеше. В съзнанието му се появиха бледи представи за секс, насилие и смърт, обвили я в ореол като светица. Представи си я в мига, в който пресича улицата под поройния дъжд, после я видя как се качва в блестящата катафалка. Кадърът се смени и тя вече стоеше широко разкрачена пред двамата въоръжени бандити в гетото ги заплашваше с пистолет после, отново широко разкрачена, но гола, лежеше в апартамента си и ръцете й се плъзгаха по издължените бедра… Накрая видя Аманда сред локва кръв, в ушите му прозвуча последната й реплика по телефона, монотонно повтаряна от касетофона до главата й…

Кръвта бурно пулсираше в ушите му дланите му овлажняха, устните му с мъка се раздвижиха.

— Разглеждах твоите смахнати скулптури, видях дваж по-смахнатите снимки на овързани жени, гледах те как вадиш пистолет на уличните бандити, а после се возиш в катафалки. И мисля, че е съвсем нормално да бъда разтревожен от появата ти…

— За пистолета си имам разрешително.

— Сигурно, но боравеше с него като професионалист…

— Може ли да вляза? — облиза устни тя. — Сега нямам оръжие — ръцете й се вдигнаха над главата: — Можеш да ме обискираш, ако искаш…

Искаше, но не беше в състояние да направи нито едно движение. Сърцето му блъскаше с такава сила, че заплашваше да го задави.

— Как ме откри? Защо ме търсиш?

Тя също би могла да му зададе подобни въпроси. Например: „Защо ме следиш?“ Не го стори, вероятно защото вече знаеше. С тревога и учудване Улф установи, че тази жена го плаши. А може би се плашеше от вътрешното си чувство, което го предупреждаваше за наличието на почти свръхестествена сила у нея.

— Искам да науча истината за себе си. Между нас има повече общи неща, отколкото предполагаш…

В ушите на Улф звънна предупредително звънче, тежка капка пот пое надолу по гърба му.

— Не каза как ме откри…

— Не мога да ти го обясня с едно изречение — поклати глава тя. — Нима няма да ми дадеш шанс да ти разкажа всичко? Или вече съм осъдена и хвърлена в затвора?

— Влез — дръпна се най-сетне той.

Нямаше как да не бъде привлечен от плавното полюшване на бедрата й пред себе си. Шика влезе в дневната на Стийви и се настани на извития диван, тапициран във весели тонове. Улф зае насрещния стол. Гледаше я и усещаше как душата му безпомощно потръпва. Имаше чувството, че тази жена го хипнотизира. Устата му пресъхна, вената на слепоочието му ускорено пулсираше.

— Дали е възможно да получа чаша чай? — попита гостенката. — Хвана ме едно голямо задръстване и от доста време съм жадна…

Отидоха в кухнята заедно. Улф сложи чайника на котлона и започна да търси чай по лавиците.