Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част I)

Възрастният мъж не отделяше замисления си поглед от горящия край на пурата си.

— Фактът, че приехте поканата ми за среща без предварителна уговорка, и това, че умеете да се обличате не само добре, но и бързо, ви прави особено ценна в очите ми… — главата му се вдигна точно навреме, за да улови беглата усмивка на Стийви. — Без съмнение вие не сте съгласна с мен, нали? На света едва ли има истинска жена, която да приеме подобно становище… — от устата му се изтръгна висок смях, но не беше ясно дали си прави шега, или просто се наслаждава на властта си над хората.

Клубът „Магнолия Теръс“, избран от Торнбърг за място на тяхната среща, се намираше извън Вашингтон сред полетата на Вирджиния. Тукашното игрище за голф беше сред най-добрите в света, вече няколко пъти на него се бяха провеждали финалите за Световната професионална купа. Не по-малко известна беше и школата по езда, от която излизаха най-добрите американски играчи на поло, които вече години наред бяха световни шампиони в своя спорт. Разбира се, достъпът до клуба беше силно ограничен. Което означаваше, че в него не могат да членуват дори много богати хора, ако не притежават необходимите връзки и влияние.

Торнбърг и Стийви обядваха на широката остъклена тераса, разположена пред огромната сграда с обща площ от над десет хиляди квадратни метра, изцяло облицована в дърво. От околните вили се отличаваше не само с размерите си, но и с четиринадесетте просторни фронтонни стени, които се разгъваха ветрилообразно във всички посоки на света. Стаите, вътре бяха просторни и слънчеви, във всяка от тях имаше поне по един портрет в масло на някой от първите заселници по тези земи. Вечер често се даваха приеми, най-вече в огромното фоайе с мраморни плочи, което побираше стотици официално облечени гости плюс голям оркестър. А благотворителните балове на „Магнолия Теръс“ бяха известни не само в, страната, но и в чужбина…

Клубът се помещаваше в една от седемнадесетте постройки, разпръснати на площ от петстотин акра. Те имаха най-различно предназначение… Някои от тях бяха конюшни и обори, други представляваха разкошни самостоятелни вилички, собственост на най-влиятелните членове, които без изключение бяха запалени по ездата, полото и, разбира се, голфа…

— Харесвам, когато хората не са съгласни с мен — продължи Торнбърг. — Един разгорещен словесен двубой винаги се отразява добре на моето старо сиво вещество…

Пръстите му завъртяха пурата в продълговатия пепелник от морска раковина, движението им беше майсторско и точно. На дъното на пепелника падна точно толкова пепел, колкото трябваше.

— Хареса ли ви обядът? Чудесно! Тези ипсуички миди бяха току-що разтоварени. Всяка сутрин ги докарва нашият специален самолет… — млъкна за момент и се надигна да поздрави сенатора Доуд, който беше председател на Комисията за контрол над въоръжените сили. И Доуд, подобно на повечето старши членове на Конгреса, беше близък приятел с Конрад. Когато размениха няколко думи и сенаторът се отдалечи, Торнбърг отново се обърна към Стийви: — Предполагам вече се питате кога ще преминем към същината на въпроса…

— Свикнала съм с характера ви.

— Тъй ли? Вероятно и това се дължи на добрата ви психиатрична подготовка…

— Не, по-скоро на аналитичния ми опит.

— Да, Да, помня какво ми разказвахте за него… — размаха ръце, сякаш думите й бяха досадни мухи: — Ако питате мен, търпението е едно много полезно качество. С негова помощ човек контролира много неща… — главата му тъжно се поклати: — Направих всичко възможно да науча своите момчета на търпение, но имам чувството, че никой от тях не усвои урока докрай… Някога бях убеден, че първата ми съпруга е проклятието на живота ми, но по-късно разбрах, че поколението може също да играе тази роля, при това с доста голям успех… — облегна се назад в удобното кожено кресло и добави: — Изключение прави единствено Хам, първородният ми син. Само той се оказа расов екземпляр. Герой от Виетнам, първокласен мозък, с чувство за принадлежност към семейството. Никой баща не би могъл да желае нещо повече от сина си.

— Радвам се, че храните добри чувства поне към един от членовете на семейството си — усмихна се Стийви. — Макар да не съм убедена, че той знае за тях…

— Естествено, че не знае — изръмжа Торнбърг и отново изтръска пурата си. — Хвалбите развалят характера…

— Дори когато са заслужени?

Той усети как тя сякаш вади бележника и подостря молива си. Харесваше я заради пъргавия ум, но не искаше да попада под натиска на необикновената й интелигентност. Приведе се напред и рязко смени тона: