Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

Разказа й за Антонио и Хектор, за ужасяващата им дейност, свързана с набирането на органи, за Соня и Вонда, за Бени и неговия дядо, лечител гуарани…

— Господи, Лю! — ахна тя и неволно прикри устата си с ръка. — Кажи ми, че всичко това е лоша шега и нищо повече! Моля те, Лю!

— И аз бих искал да е така — въздъхна той. В ръката му се появи магическият камък, стените му мрачно проблеснаха.

— Какво е това?

Той вдигна камъка пред очите си.

— Помниш, че Рейчъл излезе от комата… И разговаря с мен, при това съвсем нормално. А ти каза, че нямаш медицинско обяснение за това…

— В моята работа това се случва доста често, Лю. Само че аз не го признавам на всеки…

Сложи камъка между голите й гърди.

— Ей това направих миг преди Рейчъл да се пробуди…

Джени сведе очи, почака малко, после тръсна глава:

— Не усещам нищо.

— Но с Рейчъл очевидно не е било така…

— Случва се — кимна тя. — Пациенти с рак в напреднал стадий изведнъж оздравяват, хора, които отдавна сме отписали, стават на крака… Човешкото тяло е една невероятна машина, могъщ генератор на живот…

Заслушан в равното й дишане, Кроукър изведнъж си представи, че вижда как облачета въздух излитат от гърдите й и пълнят някакъв странен балон, увиснал над горска поляна…

— Пресвети Боже!

Джени рязко си пое дъх и се вкопчи в китката му, притиснала камъка към гърдите й. Клепачите й потрепнаха и се притвориха, под тях блесна бялото на очите й.

Нарязана от щорите, уличната светлина натежа в затъмненото помещение като лепкав сироп. Сърцата им биеха в съвършен синхрон, времето покорно легна в краката им.

После очите й рязко се отвориха, гласът й прозвуча някак странно и дрезгаво.

— Видях нещо… — Погледът й се сведе надолу. — Махни го! — Тялото й се сгърчи: — Моля те!

Кроукър се извърна и остави магическия камък на нощната масичка.

— Какво видя?

— А ти какво трябва да направиш, за да получиш бъбрека на Рейчъл? — Острият й глас прогони блаженството, което им бе помогнало да забравят света. Той си даде сметка, че този ужасен въпрос е зададен след дълбоко колебание, вероятно защото тя подозира, че отговорът ще бъде още по-ужасен…

Притисна я към себе си, намести се между краката й и замълча. Сякаш сливането на телата им трябваше да замести отговора. И действително стана така. Сълзите й опариха гърдите му.

— Господи, Лю, аз те видях! — проплака тя. — Тялото ти се люшкаше по повърхността на водата. Плитка вода, златистозелена… Плуваше с лицето надолу и широко разперени ръце… Течението те отнесе до корените на някакво мангрово дърво, ти се блъсна в него… Веднъж, втори път… Корените бяха черни и извити, като краката на огромен паяк… — Челото й се притисна в рамото му с отчаяна сила: — А около теб имаше кръв! Твоята кръв, Лю! Изцедена докрай…

Нямаше желание да го пусне да си върви, но беше достатъчно благоразумна да не настоява за нищо. Сега той нямаше време за сън. Чакаха го много километри път, трябваше да изпълни редица поети ангажименти. Излязъл от дома й, установи, че бурята е преминала така внезапно, както беше започнала. Вятърът беше стихнал, във въздуха се носеше аромат на жасмин, гниещи листа и влажна земя. Луната беше увиснала ниско над хоризонта, в мрака се носеше настойчивата песен на дървесните жаби.

Спомни си деня, в който бяха застреляли баща му, само на три пресечки от дома. Представяше си всичко толкова ясно, сякаш бе станало вчера. Виждаше баща си само по един начин — като сгърчен и безжизнен труп, проснат на тротоара. Сякаш гигантска ръка бе изтрила спомените за предишния им живот. Започна да получава представа за това, което е бил онзи сгърчен труп, едва след погребението, когато колегите го замъкнаха в кръчмата да удавят мъката си и подеха спомените. Оказа се, че баща му е бил забавен и тъжен, горд и упорит, но винаги сърдечен и приятелски настроен човек, когото всички бяха обичали. Това му помогна да възстанови душевното си равновесие, да възстанови в паметта си всичко, което бе градило особената привързаност между двамата — баща и син, избрали една и съща трудна професия.

Замисли се за Соня. Интимните мигове с Джени най-сетне го бяха освободили от натрапчивия кошмар за онзи миг, в който бе отворил вратата на хладилника в дома й. Най-сетне бе в състояние да си спомни за нея по начина, по който тази жена заслужаваше. Все още усещаше гъвкавото й тяло в ръцете си по време на танца под звуците на меренга в „Бара на акулите“.

Отби да зареди на една денонощна бензиностанция. Площадката беше абсолютно празна, от остъкленото помещение долиташе тъжна кънтри балада. Обслужването беше напълно автоматизирано, не беше необходимо да се среща с никого. Толкова по-добре. В момента се чувстваше точно като Джени след неколкочасова операция. Имаше нужда единствено от усамотение. Спомни си за Каменното дърво и неговата удобна къщичка сред блатата на Евърглейдс и в душата му се промъкна завист…