Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

ИДЕНТИФИКАЦИЯТА ОГРАНИЧЕНА. ПО-НАТАТЪШЕН ДОСТЪП НЕВЪЗМОЖЕН ПРЕДИ СЪОТВЕТНОТО ИНТЕРВЮ. СРЕЩА В 6.00 УТРЕ СУТРИНТА ПАРК-СТАДИОН „ФЛАМИНГО“.

Кой, по дяволите, бе този Рос Дарлинг? И какво, по дяволите, бе това БТВСНКП? Пръстите му пробягаха по клавиатурата, но блокадата беше пълна. А когато направи опит отново да влезе в системата на СОБК, екранът остана празен. Временната му идентификация беше отнета. Това означаваше само едно: част от действията му, неизвестно коя, беше пробудила Хидрата.

Булевард „Оушън“, Колинс Авеню и Уошингтън Авеню пресичат Саут Бийч по посока север-юг и приличат на нещо като скелет, на който са закрепени пресечките от Първа до Осемнадесета улица. Но скелетът е жив и постоянно расте — както на север, така и на запад.

Този град е бил толкова дълго в плен на депресията и разрухата, че жителите му все още не можеха да повярват в настъпилото оживление. Изграден през тридесетте и четиридесетте години в стил ар деко и модерн, градът беше понесъл цялата тежест на Голямата депресия, когато срещу пет долара човек е можел да наеме стая за цяла седмица в най-престижния хотел. През петдесетте и шестдесетте години това място се превръща в рай за пенсионираните работници от шивашката и консервната промишленост, предимно евреи от Ню Йорк.

През седемдесетте и осемдесетте години старите и доста порутени сгради с историческа стойност привличат спекуланти с недвижими имоти, в резултат на което доста хора губят пари. Но само няколко години по-късно, в края на осемдесетте, тук се появява пъстра тълпа от европейски дизайнери, модели и фотографи, които бързо се ориентират в цените на кичовите сгради с ярки фасади, но според дълбокото вътрешно убеждение на Кроукър техният интерес е бил насочен не толкова към архитектурата, колкото към възможността да превърнат това място във втори Холивуд…

Минаваше полунощ, когато паркира тъндърбърда в близост до клуб „Мадона“. Оставаха по-малко от двадесет и четири часа до пристигането на Хуан Гарсия Барбачена — човека, когото трябваше да убие…

На стената край входа бяха окачени снимки на компаньонките, които предлагаше заведението. От светлината на неоновите тръби над тях лицата им имаха странен, почти сюрреалистичен вид. Безвкусно ретуширани, те излъчваха онази бездуховност, която го накара да си спомни за Вонда. Момичето, което подобно на Соня така и не успя да получи мъничко шанс в този живот… Горещите ритми на салсата, които долитаха от съседния магазин за пури, насочиха мислите му към Бени, а заедно с тях се появи и неприятното свиване на стомаха.

Лесно откри „Светкавицата“. Заведението, в което свиреше групата „Манман“ на Гидиън, беше абсолютно копие на оръжейния клуб „Маргейт“. За всеки случай надникна и отзад. Дворчето беше задръстено със зелени кофи за боклук, мършава шарена котка го гледаше с очи като скъпоценни камъни. Над задната врата мигаше контролната лампа на охранителна система, жужаща като разсърдена оса. От двете страни на вратата имаше прозорци с немити стъкла. Надникна през по-близкия. Вътре имаше писоар и умивалник. Сградата отсреща беше без прозорци, на желязната врата висеше тежък катинар. Кроукър се обърна и тръгна към главния вход.

Вътрешността на заведението наподобяваше гараж. Стените и подът бяха от бетон, а в дъното се издигаха три колонки за бензин, датиращи от петдесетте години и облепени със стари календари. Железни стъпала водеха към второто ниво. В момента оживление се забелязваше единствено около бара в средата на помещението, направен от арматурно желязо и матирано стъкло. Мадами с безизразни лица, облечени в полиестерни блузки без ръкави и къси лъскави полички, търкаха рамене с фалшиви манекенки, чиито отличителни черти бяха едрите бюстове и ярко начервените устни.

От тавана висеше голям телевизионен приемник, по който течеше запис на „Пати Дюк шоу“ — онзи известен епизод, в който актрисата играе две братовчедки едновременно. Звукът му беше изключен, а вместо него дънеше хардрок.

В дъното имаше подиум, на който групата „Манман“ се готвеше за работа.

Кроукър поръча две бутилки „Черно вуду“ — силна и пенлива бира, която докарваха чак от Ню Орлиънс. Спря поглед на мадамите с безизразни лица, които отегчено кършеха снаги на дансинга. Движенията им бяха тромави и несръчни, лишени от всякаква грация. Даде си сметка, че на тяхната възраст и той не е изглеждал по-различно. С една малка разлика: той положително не беше толкова отегчен от живота…