Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

Найлоновата торбичка с кокаин шляпна върху кутията на усилвателя, в ръката му се появи служебната карта на ФБР.

— Здравата си загазила, приятелко! — изръмжа.

Очите на Гидиън изобщо не погледнаха наркотика.

— Кво е това?

— Това го намерих зашито в хастара на якето й — все така заплашително изръмжа Кроукър. — Знаеш го — онова, на което пише „Манман“!

— Защо си ровил в гардероба й?

— Търсех дневник.

Грифът на китарата се разклати по посока на пакетчето кокаин.

— Таз гадост няма нищо общо с мен!

— Има и още как! Нали ти я продаде на Рейчъл?

— Нищо не съм й продавала! — изгледа го с омраза тя, после отмести китарата: — Извинявай, ама трябва да отскоча до кенефа…

Кроукър я остави да направи няколко крачки по посока на тоалетната в дъното, после я последва. Уверил се, че действително влиза там, той смени посоката. Прекоси кухненските помещения, отвори задната врата и се озова навън, сред зелените кофи за боклук. Точно навреме, за да види как гъвкавото й тяло се изнизва през прозорчето на дамската тоалетна с краката напред. Вдигна достатъчно шум, за да прогони шарената котка от боклука и да привлече вниманието на Гидиън, която рязко се извъртя към него. Светлината на алармената лампа шареше лицето й на жълти и черни ивици. Тялото й се залепи за олющената мазилка, очите й светнаха като на котка.

От фигурата й се излъчваше напрежение. Какво ли се криеше под туземските дрънкулки? Приличаше на подгонен в джунглата звяр, който, макар и не от най-хищната порода, трудно би могъл да се нарече питомен…

Кроукър пристъпи към нея и вдигна пликчето с кокаин пред очите й:

— Сега искам да чуя истината за това!

— Употребявам дрога и няма защо да го крия — просъска Гидиън. — Но не продавам!

— Чакай малко, ще говорим на друго място.

Хвана я за лакътя и я побутна пред себе си. Излязоха на булевард „Уошингтън“, където беше паркиран тъндърбърдът.

— Добре — рече Кроукър, след като се настаниха в колата. — Двете с Рейчъл сте се друсали… Друго?

— Куп неща — отвърна тя. На лицето й отново се появи предизвикателно изражение.

— Но дрогата си я осигурявала ти!

— Така е — кимна мадамата. — Дълго време й го набивах в главата. По-добре аз, отколкото някой мръсен пласьор, който щеше да й одере кожата. В тоя район е пълно с такива…

— Тя се е натровила от долнопробна стока, Гидиън! — повиши глас той. — И по тази причина е близо до смъртта!

— Аз… Виж какво, тя поначало си е предразположена… Но мога да ти кажа, че лично съм проверявала дрогата, която употребявахме!

— Но този път си объркала нещата, а?

Показалецът й се насочи към гърдите му:

— Продължаваш значи!

— С какво?

— С шибаното убеждение, което е изписано на челото ти: „Моята племенница е наркоманка благодарение на теб!“

Настъпи тишина, наситена с напрежение. „Приличаме на две бесни кучета, готови да се нахвърлят едно срещу друго — помисли си Кроукър. — Нещо не е наред.“

В следващия миг разбра какво става: наистина бяха като кучета, които защитават един и същ периметър. И този периметър бе Рейчъл…

— Аз я обичам, Гидиън — тихо промълви той. — Точно както и ти… Убеден съм, че искаш да й помогнеш!

— Нямаш никаква представа какво искам аз! — тръсна глава тя.

— Предполагам, че става въпрос за онези чувства, които са присъщи на всички нас — подхвърли и моментално разбра, че е сбъркал.

— Грешка, вуйчо ченге! — отвърна Гидиън и от устата й излетя звук, наподобяващ дрънчене на будилник. После започна да имитира водещия на популярна телевизионна игра:

— Времето ви изтече, без да улучите нито един от въпросите, които са подходящи за скапаняците наркомани. Съжалявам, опитайте пак… А сега е време да се омитате!

— Имам нужда от помощта ти, Гидиън. Зная, че Рейчъл си е водила дневник… Прерових стаята й, но не успях да го открия.

Вместо отговор Гидиън протегна ръка да включи касетофона и предизвикателно подхвърли:

— Я да видим какво има тук… Сигурно ще е нещо на Бари Манилов…

От репродукторите прозвуча „Ботушки за ходене“ на Нанси Синатра и Гидиън изненадано го погледна. Пръстите й натиснаха копчето на жабката, очите й се спряха на заглавията на подредените вътре касети: Евърли Брадърс, Йън & Дийн, Ирма Томас, Леели Гор…

Сякаш забравила за Кроукър, тя зарови ръце в това истинско съкровище на поп изпълнители от шейсетте години. Главата й бавно се повдигна, в гласа й прозвуча нова нотка:

— Ти наистина ли си падаш по тая музика?