Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

Взе бутилките от бара и бавно се придвижи към подиума.

— Бира?

Момичето с китара през рамото се обърна да го погледне:

— Познаваме ли се?

А Кроукър зяпна, въпреки волята си. Ирисите на очите й бяха яркожълти, като нюйоркско такси. А зениците — две черни чертички.

— Как да не се познаваме — окопити се той и тикна едната бутилка в ръката й.

Тя се ухили, в средата на езика й се бялна нещо като сребрист мехур.

— Глей сега — рече и се изплези. Мехурът се изду и прие формата на малък череп. От устата й се изтръгна дрезгав смях, ръката й надигна бутилката. Половината от съдържанието на „Черното вуду“ изчезна.

— Търся Гидиън — рече той.

Устата й беше широка, с дебели устни, носът — решителен, а косата — ослепително руса. Спокойно би могла да спечели първото място на някой училищен конкурс за красота, но това означаваше да живее в друг свят, далеч не толкова интересен и привлекателен…

— Гидиън го няма — млясна с устни мадамата.

Беше облечена в боди от черна коприна, обсипано със ситни мъниста. Ластичната поличка беше толкова къса, че долната част на дупето й се виждаше дори без да се навежда. На кръста й имаше четири кожени колана, обковани нагъсто с метални кабарчета, на ръцете й подрънкваха тънки, вплетени една в друга африкански гривнички, а краката й бяха обути в къси ботушки от черна кожа с висок ток.

— Ти къв си, бе? — пожела да узнае мадамата. — Фен, групар, или само искаш да изчукаш нещо?

— Още не знам — сви рамене. — Нещо не ми харесва обстановката… — В чертите й имаше нещо познато и той се запита възможно ли е да са се срещали някъде.

— О, ако поседиш още малко, ще видиш каква паплач започва да се точи през вратата…

— Исках само да си поговоря с Гидиън.

— Хубаво де, чух — рече, пресуши бирата и тръсна празното шише на един от усилвателите наблизо. — Казвай какъв е въпросът…

— Личен.

— Всички тъй казват — направи гримаса тя.

Китарата й беше електрическа, направена изцяло от метал. Повърхността й бе покрита с кървавочервен лак, изпъстрен с малки черни розички. Тя я опря на хълбока си и я вирна напред — като каубой. Главата й се наведе напред, носът й се сбърчи:

— Нещо ми вони, човече… И Гидиън изобщо не ти трябва… Да не би да си скрил пищов под мишницата?

Спомни си случка от детството. Изправен пред изгорял електрически контакт, той гледаше оголената жица и се питаше какво ще стане, ако затвори очи и протегне ръка да я пипне. Подобно чувство изпита и сега: тази мадама беше като онзи контакт. Под евтината пластмасова опаковка прозираше оголен, нагорещен до бяло проводник…

— Никакви оръжия — промърмори и вдигна ръце над главата си.

Тя плъзна длан по гладката повърхност на китарата. Той забеляза добре оформените мускули.

— Ако не броим тая ръка на терминатор — хладно отбеляза тя.

Извади снимката на Рейчъл и я тикна под носа й:

— Познаваш ли я?

— Не.

Кроукър моментално усети лъжата. Пълна заблуда бе всеобщо разпространеното мнение, че по очите се разбира кога човек лъже, кога казва истината или се готви за определени действия… „Забрави очите — учеше го баща му. — Гледай само мускулчетата около устата. Точно те издават скритите тайни.“

— Казва се Рейчъл Дюк — отчетливо рече той, без да сваля очи от лицето й. — И беше приятелка на Гидиън, нали?

— Твърдиш, че не си ченге, ама лъжеш като циганин!

— Аз съм вуйчо на Рейчъл.

Показалецът на мадамата пробяга по струните с преднамерена небрежност, но нещо в изражението й се промени. Може би е била гадже на Гидиън и ревнуваше. В подобни групи това е нормално явление. „Но сега важното е да затвърдя успеха си“ — каза си Кроукър.

— Тя е в болница — тихо добави той. — Умира…

— Рейчъл умира? — стреснато го изгледа мадамата и бавно смъкна презрамката на китарата от раменете си.

— А ти си знаела, че е в болница, нали? — моментално я притисна.

— Бяхме заедно през нощта, в която припадна… — Котешките очи ярко проблеснаха: — Аз съм Гидиън.

— Ти си какво ?! — смаяно я изгледа Кроукър, после очите му неволно се сведоха към едрия бюст, който съблазнително се поклащаше под бодито. „Едно нещо е сигурно — замаяно си рече. — Гидиън не е гадже на Рейчъл, нито пък на което и да било друго момиче.“

— Майната ти! — просъска Гидиън и на лицето й се изписа отвращение: — Знаех си, че точно така ще реагираш!

Едва сега Кроукър си спомни откъде я познава. Ако човек й сложи черна перука и я облече в прозрачен, дълъг до земята дъждобран, веднага ще я идентифицира с модела от плаката, който висеше в стаята на Рейчъл. В душата му нахлу гняв. Унцията кокаин в джоба на ризата му сякаш изведнъж се превърна в цял тон. Безпомощното състояние на Рейчъл, моралният капан, в който беше попаднал, неотдавнашните убийства на Соня и Вонда, последните му разкрития за Бени… Всичко това се събра на лепкава топка в гърдите му, докосвайки оголените му нерви като електрически ток. А сега и това! Любовникът на Рейчъл се оказа гадна лесбийка, която я беше тъпкала с какви ли не наркотици! Не беше сигурен дали иска да я разпитва, или просто да я пречука на място!