Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

— Никак не ме бива в това — сподавено промълви Джени. — Ама никак, знаеш…

Той я погледна, на устните му се появи усмивка:

— Радвам се да открия, че и теб не те бива в нещо…

— Не ме бива и да карам ски — дяволито подхвърли тя.

Хвана ръката й и се надигна:

— Тази вечер няма да караме ски.

Гласът на Тим Бъкли беше тъжен, още по-тъжни бяха нежните му балади за неосъществени срещи и несподелена любов. Тази музика сякаш беше част от обзавеждането в апартамента на Джени, нещо като аромат на запалено кандило. А Кроукър разбра, че му предстои да открие и друга, непозната част от характера на младата жена.

Мигът на първото интимно докосване беше вълшебен, караше го да онемява от възторг. В душата му се надигаше нетърпеливо очакване, предчувствието за нещо прекрасно караше кръвта да кипи във вените му.

Стояха в средата на хола. Босите им крака потъваха в красивите и ярки шарки на дебелия килим, ръцете им се докосваха. От нея идваше аромат на лимон и сандалово дърво, косата й се плъзна по бузата му, трепетът достигна чак до слабините му.

— Харесва ми да те докосвам — прошепна той.

Тя склони глава на рамото му, после, някак неочаквано, промълви:

— Кажи ми какво точно харесваш… Опиши ми всичко…

И той го стори. Започна да докосва различните части на тялото й и да й разказва какво усеща. Реакцията й беше бурна. Бедрата й потръпнаха, дишането й се ускори. Показалецът на дясната му ръка докосна шията й, застина за миг там, сякаш да усети възбудените тласъци на кръвта. После продължи към трапчинката под гърлото, наслади се на пулсирането й и бавно се плъзна надолу, към овала на гърдите с натежали от желание зърна. Долепил устни до ухото й, той описваше какво докосва с тих, едва доловим шепот. Тя се вкопчи в него, тялото й потръпваше. Възбудата й беше невероятна и едва ли се дължеше единствено на половия нагон, в който винаги се долавя нещо примитивно, нещо мръсничко… Тук участваше и нещо друго, може би надеждата, че той мисли за нея , че в отношението му има и нещо друго, освен сексуална възбуда.

Жената ненавижда чувството на самота по време на секс…

Ръцете му се плъзнаха надолу, а тя подскочи и се намести върху него така, сякаш се катери по ствола на дърво. Глезените й се сключиха около кръста му. Болката от ритниците на Антонио и охлузванията по асфалта се стопи и изчезна. Той я притисна към себе си, устните му продължаваха да шепнат нежни описания. Тялото й неудържимо се разтърси. С тих и задъхан шепот тя се включи в този странен монолог и започна да описва собствените си усещания. Беше гореща и влажна, готова за кулминация. Той проникна дълбоко в нея. Започна да я люби нежно, на плавни, чувствени тласъци. Тя шепнеше в ухото му, думите изгубиха обичайния си смисъл, сякаш единственото им предназначение беше да усилват възбудата им. Стигна До оргазъм толкова бързо, че той нямаше време дори да се учуди. После, без никаква пауза, отново пое нагоре към омайния връх, тръпнеща и стенеща възбуждащите думички…

Тази Джени Марш нямаше нищо общо с хладната и сдържана лекарка, която ръководеше отделението си в болницата „Роял Поинсиана“ с професионализъм и увереност. Тя нямаше нищо общо дори с елементарните норми на поведение, присъщи на цивилизованите хора. Кой друг я беше виждал в подобно състояние? Съпругът й? Може би. Но със сигурност не и онзи самовлюбен полов атлет Дино, или пък някой друг от случайните й приятели. Мигът беше прекрасен, изпълнен с рядка и спираща дъха магия. Сякаш еднорог вдига величествена глава и се взира в луната… С тръпка на дълбоко удовлетворение Джени се предаде на насладата, освобождавайки се изцяло от оковите на професионалния живот…

Кроукър потъна в нея докрай, поощряван от тихи и невероятно нежни гърлени звуци. Ноктите й се впиха във влажната му плът, петите й се забиха в кръста му, подканвайки го да достигне мечтаната кулминация…

След това се озоваха в леглото й, все така здраво притиснати един в друг. Лицето й беше нашарено на ивици от светлината, която проникваше през спуснатите щори, светлите къдрици на челото й наподобяваха примитивни татуировки. Очите й бяха в сянка.

Пръстите й нежно проследиха асиметричните белези по тялото му, покрити с лепенки. Сякаш искаше да провери дали доктор Стански е свършил работата си както трябва.

— От очите ти личи, че си някъде далеч — прошепна тя. — Кажи ми какво мислиш… Това е въпрос на доверие, нали?

Беше права. Доверието е най-важното нещо между хората. Особено когато е пълно, когато другият знае всичко за живота ти, дори и най-съкровените ти тайни… В такива случаи останалото няма значение. Дори светът да отиде по дяволите… Изпита болезнена необходимост да сподели с нея това, което му предстоеше да стори, за да спаси живота на Рейчъл.