Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

Със сигурни и плавни движения Джени набра кода на компютърния терминал в Ричмънд. Осветено от зеленикавото сияние на екрана, лицето й изглеждаше странно, като на фея от приказките или пък на Шекспирова героиня… Кроукър разбра кога е получила достъп до база данните на Центъра от леката извивка на шията й. Пръстите й се плъзнаха към клавиатурата и набраха кодовия номер, записан в документите на Махур, и тя изненадано възкликна.

— Какво? — нетърпеливо попита Кроукър. От мястото си виждаше екрана като размазано петно.

— Невъзможно! — Разширените от учудване очи се спряха върху лицето му. — Проклетият бъбрек е регистриран! Трябва да са го вкарали в компютъра по време на последната ми операция! Не само е регистриран, но и е запазен за Рейчъл!

Кроукър потръпна от див възторг.

— Значи е истински! — прошепна той. — Истински и законен! — Мракът в душата му бе разкъсан от ослепителен лъч. Пред очите му се появи тясна пътечка. Опасна и самотна, тя заплашваше самите корени на човешкото в душата му, но едновременно с това беше единствената връзка на Рейчъл с живота… — Благодаря ти, Господи! — сподавено добави.

Тръсна глава и светкавично премина на делова вълна.

— Джени, вече се убедихме, че органът е в регистъра — погледна я той. — Нека опитаме да го освободим!

Тя натисна няколко клавиша и поклати глава:

— Не става. Компютърът ми отговаря с посланието „В процес на прехвърляне“. В това няма нищо необичайно. Когато центърът получи информация за наличието на нов орган, там незабавно се открива процедура за идентификация и кръвни тестове, след което се търси съответният пациент на географски принцип. В момента знаем със сигурност само едно: донорът е от Южна Флорида, но самият бъбрек все още не е готов за трансплантация.

„По дяволите!“ — въздъхна Кроукър. Беше му минало през ума, че може би има начин да получи органа веднага, а след това да забрави за своята част от споразумението с Махур. За съжаление системата на центъра не позволяваше подобен ход…

Джени Марш изключи компютъра, но остана надвесена над бюрото. Подпираше се на ръцете си, изпънати и прави като стълбове. Профилът й ясно се очерта на слабата светлина, която идваше от отделението за спешна хемодиализа. Беше нежен и едновременно с това силен…

Изтекоха няколко дълги секунди, после тя се обърна и го погледна в очите, гласът й беше тих, но настойчив:

— Как извършихте това чудо, Лю?

— За чудото по принцип няма обяснение — отвърна и леко разпери пръстите на ръката си.

— Това е вярно. Но как все пак го постигнахте?

Мълчаливо я изгледа.

— Добре — въздъхна тя, а изумрудените й очи изпитателно се взряха в лицето му. — Времето тече… Рейчъл ще бъде мъртва след няколко дни, ако не успеем да овладеем инфекцията. Колкото по-дълго време продължава тя, толкова по-малки са шансовете ни да я ликвидираме… Кажете на донора, че ще ми трябва време за повторна проверка на антигенните тестове. В едно отношение имаме късмет, тъй като обикновено прибягваме до биопсия на бъбрека, който трябва да бъде заменен. В случая с Рейчъл това отпада. Състоянието й не позволява две операции. Смятам това за плюс, тъй като ще спестим време. Ще направим трансплантацията в момента, в който органът бъде освободен.

— Добре.

Възторгът му отлетя и Кроукър се почувства като човек, зад когото се е затръшнала стоманена врата. Вече нямаше друг избор, освен да се свърже с Махур и да приеме офертата му. Хуан Гарсия Барбачена щеше да умре, за да живее Рейчъл. Операцията по неговото ликвидиране щеше да започне утре след полунощ… А щеше да приключи в мига, в който този човек попаднеше в обсега му… Кроукър си даде ясна сметка, че дяволът го е стиснал за гърлото. Сега въпросът беше кога ще го пусне и дали изобщо ще стори това…

Пристъпи към масата, вдигна слушалката и набра номера на Махур. Действаше като в транс. Насреща се включи телефонен секретар. Продиктува номера на мобифона си и бавно се извърна към Джени:

— Трябва да изчакам да ми позвънят.

— Добре — кимна тя, постави ръка на корема си и шеговито добави: — Стомахът ми плаче за вечерята, която ми обещахте!

Заваля точно когато паркираха пред ресторанта. Не беше обикновен дъжд, а истински тропически порой. В Южна Флорида човек рядко може да види отделна дъждовна капка, тъй като водата се излива от небето като плътна, почти непроницаема стена.

„Харбър Лайте“ се намираше от източната страна на мемориалния мост „Флаглър“. Заведението носеше името на един от най-известните хитове на състава „Платърс“ от шейсетте години и беше нещо като оазис за наследниците на богатите фамилии на Палм Бийч. Дори музиката, която се слушаше тук, беше от онова време… Кроукър насочи колата към дъното на паркинга и изключи мотора. Остана за миг на мястото си, загледан в хората, които, привели гръб срещу бурята, притичваха към колите си или към входа на ресторанта.