Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

Рейчъл обичаше мръсничкото, но освободено чувство за голота и секс, което се ражда от присъствието сред дивата природа; усещането, че животните гледат и знаят какво прави в момента… Именно по тази причина беше набрала на компютъра програмата с изкуствено осветление, звуци и аромати. Смесицата от влажни ухания достигаше до нея благодарение на специална, командвана от компютъра вентилационна система, която бавно запълваше бокса.

Беше напълно гола. Странни гумени лепенки покриваха гърдите, слабините и бедрата й. От тях излизаха тънки кабели, които водеха към терминала, а във влагалището й помръдваше гъвкава пластмаса, оформена като пенис.

„Боунярд“ беше един от първите клубове в страната, които предлагаха виртуален секс. Тук я доведе Гидиън. Запозна я с уникалната система, която позволяваше осъществяване и на най-фантастичните сексуални блянове, която превръщаше в реалност (виртуална, разбира се) абсолютно всяко желание, родило се в главата… При това без опасност от СПИН или от другите болести, предаващи се при полов контакт. Казано с други думи, тази уникална система даваше решение на всички проблеми, възникнали пред новото, изпълнено с любопитство и нетърпение поколение…

Рейчъл се облегна назад, разтвори крака и насочи поглед към електронния образ на Гидиън. Клепачите й бяха притворени, очите й, помътнели от наркотика, лъстиво проблясваха. С помощта на компютърния интерфейс всеки можеше да извика на екрана каквото пожелае, но Рейчъл и Гидиън предпочитаха собствените си образи, особено когато правеха виртуален секс. Понякога се включваха към подобни на себе си младежи, намиращи се в другия край на континента. И всички без изключение им се струваха странни, но прекрасни.

Десният показалец на Рейчъл натисна мишката, курсорът се плъзна нагоре по вътрешната част на бедрото на Гидиън. Почти моментално усети как от залепените електроди върху тялото й започват да текат приятни импулси, насочени към различните ерогенни зони. Нададе тих писък и получи оргазъм. Познавайки я отлично, Гидиън удължи момента точно толкова, колкото беше необходимо. Краката й се вдигнаха високо нагоре, тазът й неконтролируемо се разтърси. Накрая свърши, главата й безсилно клюмна встрани.

По-късно, в паузата между лепкавите от пот пристъпи, смръкна още малко кокаин. Знаеше, че в съседния бокс Гидиън прави същото. В замъгленото й съзнание се мярна мисълта, че прекалява. Искаше още, допълнителната доза й беше нужна, за да забрави баща си, да забрави пламтящата пирамида, която го беше погълнала…

Тази мисъл заседна в гърлото й като рибена кост. Прииска й се да избухне в плач, но вместо това пое нова доза кокаин. Наистина ли е вярно, че обичаш своя баща при всички обстоятелства, дори когато е мъртъв? Нима частица от него продължава да живее в сърцето ти?

Част от съзнанието й отчаяно се молеше да дойде майка й, да я откъсне от тази сексуална паяжина. Но тя никога не би го сторила. Преди всичко, защото никога не би повярвала, че дъщеря й води таен живот. А и да повярва, не би могла да се справи с него. Иначе проявяваше интерес. Искаше да знае къде изчезва дъщеря й всяка нощ, защо се прибира чак в пет или шест сутринта. Рейчъл отказваше всякакви обяснения, но майка й така и не я спря. Просто си беше такава: когато се изправи пред нещо необяснимо и очевидно опасно, тя заравяше глава в пясъка като щраус. „Защо не направи нещо да ни спре, по дяволите?! — запита се момичето, след което си отговори само: — Защото е пропуснала момента и вече е много късно…“ После отново се появи онова особено приятно усещане, което се пораждаше в слабините и плъзваше нагоре. Прекрасно! В замаяната й глава се мярна мисълта, че някога може би действително е искала да бъде спасена от майка си, но сега вече не е така… Буцата в гърлото я накара да смръкне нова доза кокаин. Майка й не направи опит да я спаси, затова тя се подпали. Спаси я Гидиън, но тя все още не знаеше дали това е правилно…

Съмненията я накараха да ожаднее и тя изпи част от черната лимонада, която бе купила от приемната.

„Приемна“ наричаха просторното общо помещение на „Боунярд“, задръстено с удобни мебели в стил ар деко. Там човек можеше да потанцува, да побъбри с познати, да изпие чаша капучино или мляко, или пък някой от придобилите напоследък популярност сред местната младеж безалкохолни коктейли от билки, носещи названия от сорта на „Черепотрошачка“ или „Лош задник“… Там, оттатък, всичко беше свободно, неформално, лишено от каквито и да било електронни чудеса. Но тук, в кибер боксовете, властваха високите технологии.