Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

— Вземи за пример човека — добави Хектор и сбърчи нос: — Madre de mentiras!

— Недостатъците го задръстват като зловонни газове — продължаваше да шепне брат му. — Способността да разсъждава, или по-скоро манията да бъде мислещо същество, вече е унищожила онзи инстинкт, който го е създал…

— Някога — рече Хектор, продължавайки да се плъзга напред.

— Но вече не — добави Антонио.

— Comprende, senor — изправи се пред жертвата Хектор. — Това е същността на играта за нас.

Антонио се повдигна на пръсти и залепи Гарнър за стената, бедрените му мускули се стегнаха.

— Единствената игра — прошепна.

— Единственото нещо, което има значение за нас — добави с усмивка брат му, отново преминавайки на странния диалект гуарани.

— Останалото не съществува — каза Антонио. Грейналите очи на Хектор се заковаха върху лицето на Гарнър и той изкрещя. Не искаше да крещи, но не успя да се сдържи. Въздухът в малката стаичка сякаш изведнъж натежа от мощен електрически заряд, кървавите символи по стените оживяха и започнаха да пулсират. Блясъкът им затъмни дори светлината на фотографските прожектори. „Какво е това? — запита се Гарнър. — Хипноза, магия?“ Израснал и получил образованието си в света на технологическите чудеса, той беше зареден с порядъчна доза скептицизъм. При изпълнението на предишни задачи беше открил, че хаитяните действително умират от вудуистични заклинания, но това бе така просто защото те вярват в тях. Край на мистериите.

Сякаш прочел мислите му, близнакът вдигна ръка и опря два пръста встрани на шията му — там, където пулсираше сънната артерия. Гарнър неволно потръпна. Изпита чувството, че на раменете му се е настанила огромна боа удушвач, в долната част на корема му започна да пулсира панически страх от непознат вид. Страх, който нито разбираше, нито можеше да контролира.

Хектор призоваваше черните камъни.

Гарнър започна да се бори, но вече беше късно. Хватката на Антонио продължаваше да го приковава към стената, въпреки опитите му да блъска с юмруци и да рита с крака. Изведнъж го прониза мисълта, че колкото повече се съпротивлява, толкова по-голямо е удоволствието, което доставя на близнаците.

Сърцето му сякаш замръзна в гърдите. Какво ставаше с него? Сякаш нещо, което усещаше, но не можеше да идентифицира, проникваше през очните ябълки и се забиваше дълбоко в мозъка му. Изпита чувството, че гори и тялото му се разтърси от гърчове. Направи опит да отмести поглед, но не успя. Изтръпнал от ужас, той се втренчи в кехлибарените очи, които грееха насреща му. Усети как в тялото му се вселява ново присъствие, чуждо и непознато. После полетя надолу, като парашутист, който скача в плътни облаци. Изпита усещането, че самолетът, който току-що е напуснал, всъщност е собственото му тяло… То промени формата си, смали се и изчезна в същите тези плътни облаци… Въпреки всичко това продължаваше да се бори…

За тези героични усилия те бяха готови да го разцелуват. Хектор прибягна до помощта на скалпела след много, много часове. Преди това просто не беше необходимо. А удоволствието наистина беше невероятно.

Рейчъл Дюк се събличаше бавно и уморено. Дрехите й се свлякоха на пода, пред очите й се появи тялото на Гидиън. Гидиън се намираше в съседния бокс и скоро щеше да бъде още по-близо. Представи си издълженото тяло, добре очертаните мускули, гладкия корем и топлите бедра. Беше така влюбена, че очите й се премрежваха. Това може би звучи като банално клише, но преди да срещне Гидиън, тя наистина не знаеше какво означава истинска интимност. Родителите й не си падаха много по интимността, един Господ знаеше как я бяха създали.

Сега обаче тя нямаше нищо общо със света на своите родители, тъй като се намираше в света на Гидиън. Тя беше на петнадесет, а Гидиън — на осемнадесет. Но годините нямаха никакво значение за тях. Светът на Гидиън беше прекрасен, ужасяващ и опияняващ едновременно и Рейчъл не можеше да му се насити. Погледна часовника си: беше малко след два през нощта. Последната част от облеклото се свлече около глезените й. Тя се протегна и опря длан в стената, която я разделяше от съседния бокс, тялото й потръпна от желание за Гидиън.

Заедно с тялото подготвяше и съзнанието си.

След малко операторите на „Боунярд“ включиха програмата. Тя седеше в миниатюрния бокс. Дискретното осветление наподобяваше слънчева светлина, която се процежда през листата на дърветата. До слуха й достигаше приглушено чуруликане на птици и жужене на пчели, примесено с тихия ромон на невидимо поточе, въздухът беше наситен с аромата на кипарис, хвойна и лимон.