Ерик Лустбадер: Близнаците Бонита

— Не си ли? — На лицето на Хектор се появи вълча усмивка. — А какво възнамеряваше да споделиш с дресьора си по време на тази среща?

Антонио грубо го завъртя към себе си и започна да му нанася удари. Точни и добре насочени удари, в резултат на които компрометиращата дискета скоро изтропа на пода.

Сгърчен на хлъзгавите дъски, Гарнър усети вкуса на собствената си кръв. Главата му се люшкаше от непоносимата болка, дишането му беше накъсано. Загрети от прожекторите, човешките вътрешности до него излъчваха отвратителна миризма, сякаш бяха призраци от току-що разкопан гроб.

Антонио вдигна дискетата.

— Тук се съдържат всички отговори — рече. Гласът му беше ясен и звънлив, като на обществен обвинител в съда. — Имена, адреси, факти и прочие, и прочие… Сляп ли си, че не ги виждаш?

— Ние знаем какво се готвеше да направиш с тази изключително гореща информация — заяви Хектор и насочи скалпела към отрязаната глава на Дресьора: — От него получихме и потвърждение…

„Къде ли е останалата част от тялото му?“ — кой знае защо се запита Гарнър.

— Без да прибягваме до кръстосан разпит — иронично добави Антонио. — И без потвърждение от независими източници…

— Щяхме да получим доживотни присъди, без право на обжалване — рече Хектор и клекна пред падналия Гарнър.

Брат му стори същото, подметките на меките му мокасини изскърцаха.

— Като най-обикновени престъпници — прошепна в ухото на Гарнър той.

Хектор вероятно го чу, защото побърза да добави:

— Ще слушаш мен, между нас двамата няма нищо общо…

Агентът почувства как се изпотява и започна да се моли.

— Хей, Хектор — обади се Антонио. — Тоя започва да вони!

Хектор изпъна врат, ноздрите му потрепнаха.

— Madre de mentiras, прав си! — сбърчи нос той. — Но тази воня не ми харесва!

— Не е като кръвта! — съгласи се Антонио. — Нито пък като смъртта…

Хектор изрече нещо на непознат, странно напевен език.

В първия момент Гарнър не успя да определи какъв е той, въпреки че беше истински експерт по редките езици и диалекти. Близнакът продължи да говори и нещата бавно дойдоха на мястото си. Пред очите му се появиха жалки бордеи и задръстени от смет улички, в ушите му прозвуча кукуригане на петли и ръмжене на мършави псета. Далеч зад изумрудената стена на джунглата се виждаха модерни небостъргачи и големи промишлени предприятия… Това беше гуарани, диалектът на парагвайските индианци.

Кървавите символи на стената изведнъж придобиха нов смисъл. Обзе го паника, стомахът му болезнено се сви. Имаше известни познания за този рядък диалект и сега, когато го свърза с кървавите знаци, изведнъж разбра какво се опитват да му кажат близнаците: смъртта е приятно избавление в сравнение с това, което щеше да последва…

— Искам да разбереш това — рече Хектор и кехлибарените му очи го обляха с мрачна светлина. — Камъните… Чувал си за черните камъни, нали?

— Виждаме отговора в очите ти — обади се брат му. — Черните камъни знаят всичко.

Ръката му се стрелна напред, пръстите му се впиха в мускула на Гарнър. После, без видими усилия, той скочи на крака, повличайки и агента след себе си. Мъкнеше го през помещението, сякаш беше чувал с картофи. Едно мазно черво се закачи за обувката на Гарнър и се проточи след тях, приличаше на кученце, което не иска да върви след господаря си…

Антонио стигна насрещната стена, завъртя Гарнър и го прикова към нея. Ударът беше толкова силен, че въздухът напусна дробовете на нещастника и той започна да се свлича надолу. Антонио го задържа и го притисна към стената. Гърбът му попадна върху най-големия от трите концентрични кръга, кръстът беше точно зад раменете му. Той тръсна глава, опитвайки се да дойде на себе си.

Едва сега видя символа, изрисуван върху четвъртата стена, зад братята Бонита. Онзи, който до този момент беше зад гърба му. Две извити линии, чиито краища се съединяваха в нещо, наподобяващо око. Но такова око никога не беше виждал, тъй като то имаше две зеници. Беше странно, неестествено и плашещо. Окото на Бога, което простосмъртните могат да си представят, но им е забранено да виждат…

Хектор тръгна напред. Движенията му бяха лениви като на крокодил по пладне, острието на скалпела проблесна в ръката му.

— Сега вече всичко е инстинкт — прошепна той. — Разумът ти остана навън, в тъмната нощ…

— Предстои най-хубавото — добави в ухото му Антонио и блестящите му зъби меко щракнаха. — Ще разкрием пред теб единствения и всемогъщ Закон на Вселената: колкото по-инстинктивно действа дадено живо същество, толкова повече стават недостатъците му…