Ерик Лустбадер: Близнаците Бонита

Наближаваше мястото на срещата. Краят на най-важната и най-успешната мисия в кариерата му вече се виждаше. Не можеше да се отърве от приятното предчувствие, че най-сетне Дресьорът на неговия Дресьор ще бъде принуден да признае заслугите му… И че след този триумф неговият Дресьор най-сетне ще престане да започва инструктажите си с противното: „ Те не ти се доверяват напълно!…“

Дресьорът на Гарнър смяташе, че организирането на тайните явки в сграда, от която му се повръща, е някаква мрачна ирония на съдбата. Но той не можеше да си позволи да показва обида просто защото виждаше логиката на подобен ход. Когато си в Рим… Не помнеше старата поговорка, но логиката й беше желязна.

Влезе във вътрешното помещение, без да чука, точно според уговорката. Това беше нещо като салон, от който се влизаше в гримьорните. Някога те са били използвани от звезди на водевила, които са развличали публиката между прожекциите. На старата дървена маса до вратата беше поставена една неработеща имитация на лампа в стил „Тифани“, изсъхнал картонен блотер и купчина стари списания „Пийпъл“. През боядисаните с боя стъкла на закованите от години прозорци проникваше оскъдна светлина.

Гарнър пристъпи към масата и преброи списанията в купчината. Бяха седем, залепени едно за друго. Това означаваше, че Дресьора е в съседното помещение и всичко е наред. В задълженията на Дресьора влизаше да се грижи за сигурността на явките, за проверката на подстъпите към тях, за живота на агентите си…

Отвори следващата врата и потъна в абсолютен мрак. Направи три крачки напред, стъпи на нещо хлъзгаво и едва не падна. Подкрепи го една здрава ръка.

— Внимавай, можеш да се нараниш!

— Благодаря — механично отвърна, после изведнъж замръзна. Каква беше тази миризма?

— Какъв срам — продължи гласът. — Но ние вече не ти вярваме…

— Какво? — Гарнър извърна глава толкова рязко, че прешлените му пропукаха.

— Срамно е наистина — обади се друг глас, почти идентичен с първия. — Още повече, че те харесвахме…

Това не беше миризма, а направо воня. Щракна фенерче, Гарнър неволно примигна.

— Madre de mentiras, виж какво си настъпил!

Той погледна надолу и се стъписа. На пода имаше окървавени човешки вътрешности, червата образуваха почти съвършен кръг.

— Muy hermosa — обади се вторият глас. — Много красиво.

Очите на Гарнър, сякаш хипнотизирани, следваха лъча на фенерчето, който бавно се плъзгаше по тясното помещение. Позна лицето на Дресьора и неволно простена. Само лицето, нищо друго… Понечи да се извърне, но една желязна ръка го стисна за врата и той бе принуден да се приближи. Главата сякаш плуваше в кадифения мрак, обхваната от трепкащата светлина на фенерчето. Изглеждаше свръхестествено, като видение от кошмар.

После помещението се обля в ярка светлина. Агентът примижа като елен под блясъка на автомобилни фарове. Леко извърна глава и видя четири фотографски прожектора на поставки, които заляха окървавената стая с нереално сияние.

— Fantastico! — извика Хектор Бонита. — Que dulce! — Колко сладко!

Преодолял първоначалния шок, Гарнър разбра, че надежда няма.

— Оттук, сеньор, рог favor.

Усети силен тласък в гърба. Зад него беше Антонио Бонита. „Те знаят всичко — помисли той. — Но как са успели? Кой ме е предал?“

Нямаше време да търси отговор на тези тревожни въпроси. По стените на някога уютната гримьорна бяха изрисувани кървави знаци. Без съмнение с кръвта на Дресьора, рече си Гарнър и неволно се загледа в странните, някак познати символи. Бяха три: кръг, съдържащ в себе си триъгълник; яркочервено и заплашително на вид петно във вътрешността на квадрат; кръст с три концентрични кръга. Не знаеше какво означават тези знаци, но душата му потръпна от ужас. Усети се, че се е изправил пред смъртна опасност, могъща и примитивна.

А от двете му страни стояха близнаците Бонита. Високи и стройни, кехлибарените им очи отразяваха отвратителната гледка, която се разкриваше под ярката светлина на прожекторите. Стояха напълно неподвижно, но Гарнър усети как целият настръхва от концентрираната енергия, излъчваща се от телата им.

— Ти ни измами — разочаровано изрече Хектор.

— Ти ни предаде — добави като ехо Антонио, без да отслабва желязната си хватка.

— Не съм ви предал — рече Гарнър, обхванат от глупавото и абсолютно безнадеждно желание да се оправдае.

После погледът му беше привлечен от блясъка на скалпела, появил се в ръката на Хектор.

— Не съм давал невярна информация за вас — добави той и изведнъж си даде сметка, че не се намира в съда, а в камера за екзекуции.