Ерик Лустбадер: Близнаците Бонита

— Казах ти да не го правиш — намръщи се Антонио. — Още е рано.

— Иска да ме води на лов във Вирджиния.

— Страхотно!

— Големите фирми в щата май са на път да го убедят колко важен за тях е нашият внос на литий и мед…

— Втори мандат — кимна Антонио. — Най-важното нещо в живота на американския политик…

Спогледаха се с усмивка.

— Аз искам да отида на лов във Вирджиния! — капризно изрече Хектор.

— Още не — заяви брат му и здраво стисна ръката му, забелязал добре изражението на лицето му. На своето лице. — Зная колко си падаш по лова…

— И двамата си падаме по лова, драги — промърмори с притворени клепачи той. — Но тук става въпрос за един доста по-различен лов… — Сенаторът Вайман беше забравен.

Кехлибарените очи на Антонио блеснаха.

— Зная, че умираш от желание да забиеш скалпела със собствената си ръка!

— Мразя го — призна Хектор. — Той е отвратително арогантен!

— Но притежава това, към което се стремим. — Paciencia… Търпение. — Много скоро всичко ще бъде наше. Знаеш, че имаме план, при това отличен…

— Ако бяхме в Асунсион, ръцете ми отдавна да са почервенели от кръвта му!

— Но не сме! Издигнахме се в този живот, влязохме в А група… Което означава, че ни наблюдават под лупа!

— Цивилизация! — направи гримаса Хектор. — Повръща ми се от нея!

Антонио замълча и насочи вниманието си към една изрусена жена на около шестдесет години, която се придвижваше на летни кънки по тротоара. Беше облечена в къса червена рокличка с широки презрамки, под които се виждаше горнището на бански костюм. Отдолу носеше доста поизносени шорти. Точно когато минаваше покрай прозореца, насреща й изскочи някакъв дребен мургав тип, блъсна я, грабна чантичката й и побягна. Жената зяпна от изненада, разпери ръце и се просна по гръб.

Близнаците веднага скочиха и се втурнаха към вратата, действайки в абсолютен синхрон. Хектор се понесе след мургавия със смайваща бързина. Движеше се като пантера, беше в състояние да пробяга петстотин метра като професионален спринтьор, без дори да се изпоти. Настигна крадеца малко след пресечката и стовари отворена длан в долната част на гърба му.

Още крачка-две и разперените пръсти се впиха в дрехата на крадеца, тялото му рязко се завъртя. В продължение на цяла секунда, агонизиращо дълга, мургавият тип остана втренчен в кехлибарените очи на Хектор. Никой не би могъл да каже какво точно е видял в тях, но той зяпна и неволно отстъпи в стремежа си да се предпази от насочените към лицето му пръсти. После Хектор, очевидно променил намеренията си в последния миг, стовари ръба на дланта си в слепоочието му. Ударът беше нанесен с такава сила, че онзи литна във въздуха, а от устата му излетя сподавен вик — нещо като квичене на помияр, на който са настъпили лапата. После главата му се блъсна в бетонната стена отзад, тътенът беше смразяващ. Тялото му се свлече на тротоара в безформена купчина. Хектор се наведе и вдигна чантичката на възрастната жена с кънките, изгубил всякакъв интерес към крадеца.

Завари Антонио приведен над падналата жена. Беше я преместил до остъклената витрина на клуба. Десният й крак беше изпънат напред, без видими поражения. Не така стояха нещата с левия, неестествено прегънат в коляното.

— Наред ли е всичко? — попита Хектор.

— Само черните камъни знаят — промърмори брат му. Дланта му притискаше лявото бедро на възрастната жена, пръстите внимателно опипваха мускулите. Опряла глава на стъклото, тя беше затворила очи и дишаше тежко.

— Имам нужда от помощта ти — рече Антонио.

Хектор се наведе и покри с длан извитото коляно на жената. Когато погледите на двамата братя се срещнаха, някаква странна искра пробяга между тях. Нещо като снопче енергия с неизвестен произход, което проблесна и бързо изчезна…

Миг по-късно жената въздъхна и отвори очи. Бях сиви и огромни, сякаш изпълнени със спомени за по-добри времена. Хектор изчака да се спрат върху лицето му и рече:

— Ето чантичката ви. Мисля, че съдържанието й е непокътнато…

Усмивката му беше топла и сърдечна, устните на жената неволно й отговориха.

— По-добре ли сте вече? — попита Антонио.

— О, да, много по-добре — отвърна тя и направи опит да стане. Близнаците й помогнаха. Жената ги погледна и на лицето й се изписа удивление. — Болката изчезна! Не усещам абсолютно нищо!

— В нашия край имаме една поговорка — подаде й чантичката Хектор: — „При изгрев-слънце нощта се превръща в бледа сянка…“