Ерик Лустбадер: Близнаците Бонита

— На разсъмване — поправи го брат му.

— Добре де, на разсъмване… — усмихна се той.

Жената продължаваше да мести поглед от единия на другия.

— Escuchame, senora — рече Антонио и направи гостоприемен жест: — Заповядайте вътре да пийнете нещо. Sientase. За отпускане на нервите…

— Много мило от ваша страна — отвърна тя и позволи да бъде отведена в „Боунярд“, където я настаниха на удобен диван. — И двамата постъпихте като добрите самаряни!

Хектор тръгна към бара да поръча чаша мляко, а до ушите му достигнаха думите на изрусената жена, предназначени за Антонио:

— Хора като вас ме карат отново да вярвам в човечността…

— Bueno, senora… Просто се озовахме там, където трябва, точно навреме… Това си е просто късмет.

Миг по-късно брат му също се изправи пред бара. Над излъскания до блясък меден тезгях се извиваха тънки струйки пара.

— Нашата свята майка знае, че винаги бихме могли да бъдем такива — рече Хектор.

— Ако пожелаем — кимна той и облегна лакти на бара. Изглеждаше отпуснат и спокоен, като сит крокодил, задрямал под лъчите на следобедното слънце.

Хектор проследи с очи сервитьорката, която отнесе на възрастната жена чаша горещо мляко с шоколад и купичка бишкоти с бадеми.

— А защо да пожелаваме такова нещо? — промърмори.

— Нашата свята майка не може да знае — въздъхна Антонио. — Нито пък аз…

— Всичко това ми напомня как бях прегазен — обади се брат му иззад облачето бяла пара, което се плъзна между тях.

— Пак преувеличаваш — отвърна с лек укор в гласа той. — Под колелата попадна само ръката ти…

— Но това не ти попречи да изхвърлиш шофьора от мястото му, нали?

— Длъжен бях. Той прояви небрежност по отношение на брат ми. Освен това почувствах болката, която изпита, и това силно ме разгневи…

— Силно те разгневи, точно така — кимна Хектор и в гласа му прозвуча нещо като завист. Странно, но в този момент той изглеждаше доста по-развълнуван отпреди малко, когато блъсна главата на джебчията в стената. Сякаш се вслушваше в някаква скрита вибрация на душата си. — Ти хвана главата му и я стисна здраво…

— А ти се втренчи в очите му.

— Това беше най-прекрасният миг — призна той. — Мигът, в който призовавахме черните камъни…

Антонио отпи глътка от ароматното еспресо, посипано с канела и шоколад, и изрече с въздишка:

— Стисках го наистина здраво, докато от носа и устата му шурна кръвта.

— От ушите му също — замечтано добави Хектор. — Приличаше на жестоко пришпорен кон…

— Помниш най-хубавото — рече Антонио.

— Разбира се, че го помня — кимна брат му, буквално усетил с небцето си отминалото удоволствие. — После се прибрахме у дома и както си бяхме с окървавените дрехи, скочихме в басейна.

— И се държахме за ръце…

— Да, бяхме странно възбудени, преливахме от енергия и крещяхме… — притвори очи Хектор. — А Дона излезе да види какво става…

— Точно на рождения й ден, perfecto… — измърка другият и облиза устни с език. — Видя цвета на водата в басейна и реши, че сме го напълнили с розово шампанско…

— Веднъж направихме точно това, помниш ли?

— Да. Беше шокиращо…

— Но не толкова, колкото в случая, за който говорим.

— Имаш право. Дона изписка, смъкна халата си и скочи в кървавата вода при нас…

— Помня много добре — подсмръкна Хектор. — Твърдото й загоряло тяло цопна в кръвта, а ние примирахме от смях…

— Така беше, братко — усмихна се Антонио. — Всичко вървеше по мед и масло… La vida es muy buena. Животът е прекрасен, особено за нас…

В този момент брат му, който гледаше през широката витрина по посока на Линкълн Роуд, напрегнато прошепна:

— Виждам го!

— Отива ли си? — попита Антонио, без да извръща глава.

— Точно според предвижданията — тихо отвърна той. — Получил си точна информация…

— Той е опасен.

— И други са опасни.

Кехлибарените очи на Антонио светнаха, сякаш току-що се беше пробудил от дълбок сън.

— От това бачкане ще затъпеем — изръмжа. — Трябва ни и малко игра…

— Madre de mentiras — въздъхна Хектор. — Започнеш ли да говориш с недомлъвки, веднага усещам, че нещо на тоя свят не е наред…

— И аз мисля така — засмя се той.

После близнаците се измъкнаха от „Боунярд“ безшумно като призраци.

Пъхнал в джоба си дискетата с отмъкнатата от компютъра на „Боунярд“ информация, Робин Гарнър спокойно крачеше по тротоара на Линкълн Роуд. Той беше агент на ФБР, който се беше промъкнал в сферата на влияние на братята Бонита с онова изключително внимание, с което космическата сонда би докоснала могъщото магнитно поле на непозната звезда. Това стана преди осемнадесет месеца. Проникването се осъществи трудно, с цената на огромни рискове. След това започна чакането — точно според инструкциите. Чакаше с търпението на паяк, изплел своята тънка, но здрава мрежа. „Няма да предприемаш абсолютно нищо — беше го предупредил ръководителят на операцията, носещ кодовото име Дресьора. — Така братята Бонита не могат да заподозрат каквото и да било. Чакаш и наблюдаваш, това е всичко.“