Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

— Искаш да кажеш, че тя щеше да развали теб…

— Знаеш ли, Люис, ти си много коравосърдечен тип — ухили се той. — Но тая гуапа беше нещо наистина страхотно! Величествен див звяр! Да скършиш духа на подобно същество е истински грях! Искам да кажа, че към дамите трябва да се отнасяме с уважение. Гледам с лошо око на мъжете, които не уважават дамите…

„Едва ли някоя официална институция в САЩ знае точно с какъв бизнес се занимава Бени Милагрос“ — помисли си другият мъж.

— Но да си дойдем на думата за оная гуапа — продължи латиноамериканецът. — Какво можех да сторя? Проявих уважение към нея, поддържах духа й, ей тук … — Свободната му ръка потупа мършавите гърди. — Бог ми е свидетел, че аз страдам повече от раздялата ни… — Пръстите му сръчно навиха макарата: — Но понеже съм великодушен по природа, ще ти разкрия нещо истинско: заклевам се в душата на покойната си майка, че в момента, в който срещнеш такава гуапа, на оная ти работа ще поникне перушина! — Изпъшка, тъй като уаху дръпна яко напред и макарата започна да се развива с бясна скорост. Триметровият прът на въдицата му се изви като дъга, а Кроукър рязко наблегна на руля, насочвайки „Капитан Сумо“ в открито море, по-далеч от Рифа на алигаторите. Скалите бързо се скриха в далечината, скоро лодката се озова в дълбока поне стотина метра вода, на около три мили от Исламорада — средния от трите врязали се дълбоко в океана полуострови, наречени Флорида Кийз.

Имаше леко вълнение, от синьо-зелените талази бликаха палави гребенчета пяна, позлатени от лъчите на слънцето. Въздухът беше чист и прохладен, точно по вкуса на Кроукър. Ветрецът носеше солени пръски, които покриваха всичко — както човешката кожа, така и палубата на лодката.

Бени се беше вкопчил в пръчката от фибростъкло, или „стъклото“ — според рибарския жаргон.

— Мамка му! — отново изруга. — Исках си риба-меч и толкоз!

— Днес вече хвана една — напомни му Люис. — Успокой се, и без това е забранено да се вади повече от една хищна риба на ден…

— Душичката ми плаче за риба-меч, разбираш ли? — рече Бени и рискува да извърне към него плоското си лице. — Нищо не разбираш… Вие, англосаксонците, имате доста налудничави идеи за духовността… Например онези, които проповядват по телевизията — шибаните ви евангелисти, готови да си смъкнат гащите пред „опита от отвъдното“ и други подобни глупости. Да не говорим за останалите откачалки — дето твърдят, че са били отвлечени от извънземни…

Куп подобни глупости четете и в „Нашънъл Енкуайър“, след което — хоп, вече имате дефиниция за духовност ! Но на практика никой от вас не знае за какво става въпрос и точно по тази причина се катерите един върху друг да я търсите тая духовност! — Ръката му разви няколко метра корда, очите му с цвят на кафе добродушно проблеснаха. Беше хубав мъж, надупчените от шарка бузи придаваха на лицето му известна суровост, без да го загрозяват.

Кроукър намали скоростта и насочи лодката право след ранената риба. Трябваше да внимават, в противен случай уаху положително щеше да се измъкне.

— Не ме будалкай с англосаксонските си буламачи! — промърмори.

— О, да, забравих — кимна парагваецът и започна да обира кордата. — Ти си бивше ченге. Лейтенант-детектив от полицейското управление на Ню Йорк. — Поклати глава и с погнуса добави: — Мръсна работа!

— Дори не можеш да си представиш колко си прав — отвърна му. Петнадесет години от живота му бяха минали в задния двор на огромния град, през цялото това време беше кръстосвал мръсните улици на още по-мръсните квартали. Това беше нещо като ваксина, с която бе имунизиран до края на живота. Дори най-дребните удоволствия се бяха топили като мокър сняг в отровната утроба на града. В ранните утринни часове беше бърсал кръвта от жертви на брутални убийства, беше търкал окървавените си пръсти, докато му се смъкне кожата. А когато най-сетне се измъкваше от тинята и се връщаше на работното си място, „Полис Плаца“ го посрещаше с цинизма и корупцията на дребни политикани и обитатели на скъпи мансарди, които бяха фалшиви до мозъка на костите си — като играчи на скуош, които дори не се изпотяват. Скоро тези хора го връщаха обратно на улицата, а той напразно се опитваше да отмие тяхната мръсотия, далеч по-гадна от уличната…

— Обръща се! — напрегнато извика парагваецът и бързо започна да навива кордата. Без да се колебае нито секунда, Люис завъртя руля. За разлика от повечето богаташи, които ставаха негови клиенти просто защото им беше омръзнало да ги търсят по мобифоните на игрището за голф, Бени беше опитен риболовец.