Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

Първият близнак размаха скалпела в ръката си.

— Хей, Антонио! — ревна той, за да надвика воя на вятъра и свиренето на гумите. — Тоя тип е като трън в задника ни! Какво ще го правим?

„Значи в къщата на Соня съм водил разговор с Антонио Бонита!“ — скръцна със зъби Кроукър. Отмести дясното си рамо от металната стена на каросерията и се приготви за атака. Но близнакът с кехлибарените очи, който очевидно беше Хектор Бонита, моментално забеляза това и заби тежкия си ботуш в ребрата му. Той изпъшка от болка, в дробовете му сякаш пламна пожар. Близнакът му нанесе нов ритник, той се олюля и падна на колене. Крепеше го единствено биомеханичната протеза, която продължаваше да стиска ръчката на вратата.

Антонио наблюдаваше развоя на събитията с божествена невъзмутимост, а брат му се наведе напред и се втренчи в протезата на Кроукър, която мътно проблясваше на бягащата светлина.

— Това пък какво е? — попита. Въпреки воя на вятъра Кроукър успя да долови учудването му.

— Ръката — обясни Антонио. — Нали ти казах за нея?

— Искам я! — отсече Хектор и острието на скалпела блесна във въздуха. С болезнена яснота Кроукър разбра какво ще се случи. Близнакът изглеждаше запленен от биомеханичната протеза и възнамеряваше да я отсече от китката му. Изражението на лицето му беше като на вманиачен колекционер на редки видове пеперуди, пред очите на който изведнъж се появява непознат екземпляр…

Направи отчаян опит да се отърси от замаяността и да събере сили, но беше прекалено изтощен. Вдигна глава към лицето на Хектор (или на Антонио — това беше все едно) и кръвта в жилите му изстина.

В продължение на една безкрайно дълга секунда имаше странното усещане, че е прикован на дисекционна маса. Тялото му бе пронизано от четири пламтящи очи. Два чифта ноздри се разширяваха, сякаш надушили прясна кръв, две усти се разкривиха в садистични усмивки, изпълнени с нетърпеливо очакване…

Лишен от избор, той пусна ръчката на вратата. В противен случай трябваше да се раздели с протезата си.

Антонио скочи върху него без никакво предупреждение. Хватката му беше желязна. Кроукър отчаяно потърси опора в задната броня, но ръката му улови само въздух.

В гърлото му набъбна буцата на страха. Беше се появила инстинктивно, от онова тъмно и самотно място в душата, където няма нито чувства, нито мисли. Малко бяха нещата на този свят, от които се страхуваше. Професията го беше срещала с болни мозъци от всякакъв вид. Но тези близнаци бяха различни. От тях се излъчваше нещо, което докарваше спазми в стомаха му, нещо по-силно от първичен ужас. Имаше чувството, че гледа как две невинни момченца си играят в прясно разкопан гроб. Лицата им грееха от радост, а в очите им светеше божествена чистота…

Два чифта кехлибарени очи го пронизаха, сърцето му се сви от мрачно предчувствие. Хватката на Антонио се стегна, а Хектор зае по-удобна позиция, като хирург, на когото предстои операция. Очите на Кроукър отчаяно огледаха вътрешността на микробуса. В дъното проблясваше някаква странна машина от метал и керамика, от нея стърчаха маркучи и кабели. Къде беше виждал такова? Нямаше време за отговор на този въпрос. Тялото му се хлъзна и увисна от задната броня, пред очите му се появи бясно летящата лента на пътя. Падането при тази скорост с положителност щеше да му донесе няколко строшени ребра, а ако няма шанс — и счупен врат…

Политна навън, но Антонио запъна крака в пода и го задържа. Мускулите на ръцете му се обтегнаха като дебели въжета. Очите им се срещнаха, между тях пробяга странна искра, могъща и тайнствена…

— Чакай, още не — промърмори Антонио и задържа ръката на брат си със скалпела. — Paciencia…

— Не! — изкрещя Хектор. — Искам си я тая ръка! Искам я веднага! — Острието на скалпела злокобно проблесна на бягащите светлини. После започна да пада и Кроукър затвори очи. Не беше в състояние да стори каквото и да било. Този тип щеше да получи трофея си.

После другият близнак направи нещо много странно. На лицето му се появи зловеща усмивка, очите му се сведоха към лицето на Кроукър.

— Тъмните камъни си знаят работата — изръмжа. Думите му потънаха във воя на вятъра, пръстите му се разтвориха.

В ужасния миг, в който острието на скалпела профуча на косъм от китката му, Лю успя да се пребори със световъртежа и стори единственото, на което беше способен… Сгуши глава между раменете си и се оттласна назад.

Тялото му падна на пътното платно и започна да се търкаля презглава. С напълно отпуснати мускули, но едновременно с това свито на кълбо, както пише в инструкциите. Спаси се единствено благодарение на факта, че шофьорите отзад бяха предпочели да се държат по-далеч от бясно препускащия микробус. Заскърцаха спирачки, разнесоха се ругатни. Той успя да се насочи към края на платното, а бялото петно на микробуса се стопи в далечината, обвито в облаци дизелови газове. Малко по-късно един очукан пикап отби в аварийното платно, младият сърфист зад волана изскочи навън и загрижено го попита дали е ранен.