Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

Предположението, че микробусът ще поеме по магистралата, беше рисковано, но друг начин нямаше. Кроукър се напрегна и рязко скъси разстоянието, пресичайки под ъгъл празното пространство зад търговския център. На платното преди включването в магистралата имаше гърбица за ограничение на скоростта и микробусът намали. Това беше единственият му шанс. Направи голям скок, ноктите на биомеханичната протеза се забиха в широката задна броня сред дъжд от парченца боя и натрошена пластмаса.

В момента, в който понечи да се набере напред и нагоре, микробусът преодоля гърбицата и рязко ускори ход. Коляното му тресна в издутия асфалт, бедрото му беше пронизано от остра болка. Дясната му ръка напразно търсеше да се хване за нещо. Разполагаше с не повече от секунда, за да се задържи, тъй като микробусът вече набираше скорост по магистралата. Успя да преметне крак върху бронята, но точно в този момент микробусът рязко намали ход, спирачките изскърцаха. Страничен тласък, рев на мотор…

Центробежните сили се стовариха върху Кроукър със сплавта на парен чук, ръката му почти изскочи от раменната става. Подметката му се плъзна по бронята, кракът му безпомощно увисна във въздуха, токът на дясната му обувка започна да вдига искри по асфалта. Импулсивно стягане на бедрения мускул спаси капачката на коляното му. Замаяно си даде сметка, че у ако не успее да се покатери върху задната броня, тялото му буквално ще се запали от триенето… Това обаче не можеше да го накара да се пусне. Не и сега, когато беше толкова близо до убийците…

Микробусът сменяше лентите на аутобана с опасно разклащане. Това предизвика оглушителен хор от протестиращи клаксони и скърцане на спирачки.

С последни сили Кроукър се набра нагоре, преметна крака върху бронята, а протезата му успя да се вкопчи в ръчката на лявата задна врата. За миг остана неподвижен, потръпващ от огромното физическо напрежение. Вятърът го блъскаше в лицето, при всяко рязко разклащане раменете му влизаха в болезнено съприкосновение с железните задни врати. Очите му неволно се втренчиха в сивата лента на пътя, която с бясна скорост се носеше под него. После се преместиха върху една малка червена окръжност, в която бе вграден тайнствен триъгълник. Това беше лепенката, забелязана от господин Лайес…

Скоростта вероятно надминаваше сто и тридесет. Той се притисна към задната лява врата, биомеханичните пръсти на протезата му стискаха дръжката с желязна хватка. Тялото му се извъртя, десницата му сграбчи дръжката на дясната врата и рязко дръпна. Вратата се отвори широко и остана така, притисната от въздушната струя. В същия миг микробусът рязко смени лентите на движение и Кроукър почти излетя. Само необикновената сила на протезата му попречи да разбие главата си в стремително летящата пред очите му асфалтова настилка.

С невероятно усилие на мускулите и волята си той бавно започна да се набира. Но в мига, в който тялото му се закрепи на тясната броня, водачът на микробуса натисна спирачката. За частица от секундата земното притегляне и инерцията изравниха силите си и тялото му сякаш увисна във въздуха. После земното притегляне надделя и той с цялата си тежест се стовари върху лявата задна врата.

Почти веднага микробусът ускори. Напълно замаян и с разкъсваща болка в раменните стави, Кроукър усети как полита и се удря в страничния борд. Две здрави ръце сграбчиха предната част на ризата му, в лицето му се забиха пламтящи от ярост кехлибарени очи. Върху красивото лице се беше запечатала хищна гримаса, а около него се развяваха гъсти коси с меден цвят. Карлито!

— Ето го и нашият детектив! — процеди през стиснати зъби мъжът с кехлибарените очи и заби юмрук в брадичката му.

Главата му отскочи назад, пред очите му се появиха разноцветни кръгове. Беше толкова замаян, че ако не бяха тичащите светлини откъм магистралата, положително нямаше да забележи острия скалпел в ръката на противника си. Острието блесна, насочено право към гърлото му. Разтърси глава, зрението му се проясни. Кехлибареният мрачно се усмихна, зад рамото му за миг се мярна сянка. В следващата секунда в него се впериха втори кехлибарени очи, лицето на собственика им беше копие на това насреща.

„Господи, близнаците!“ — стресна се Кроукър.

— Не съм Карлито — обади се вторият близнак, сякаш прочел мислите му. — Той отдавна е мъртъв, аз лично се погрижих за това… А историята на живота му е още по-тъжна от тази, която ти разказах. — Очите му опасно проблеснаха: — Много бързо се срещаме отново, детективе! Да не повярва човек! Madre de mentiras, лично аз доста се забавлявах при последния ни разговор! А ти?