Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

Кроукър претърси работното място за дискети, макар да беше убеден, че няма да открие нищо. Когато някой има опита и куража да изтрие цялата налична информация в даден компютър, той едва ли ще пропусне да отнесе и всички външни носители, които винаги се намират някъде наблизо…

Претърсването на работното място го отведе при Вонда. По-точно казано, до това, което беше останало от нея. Отрязаната й глава го очакваше… Също като тази на Соня… Широко разтворени, очите й го следяха от лавицата до стената. По ръба се беше събрала тънка вадичка кръв, която всеки миг щеше да покапе по пода.

Той се почувства така, сякаш беше получил силен ритник в слабините. Приклекна и направи опит да нормализира дишането си. Затвори очи и се вслуша в приглушения трафик на улицата. Нищо друго не нарушаваше тишината. Нито човешки глас, нито кучешки лай…

Отвори очи и се втренчи в главата на Вонда. Наложи му се да примигне няколко пъти, тъй като изпита чувството, че става жертва на халюцинация. Но не — това, което видя, си беше там… Между оголените зъби на момичето чернееше дискета. Внимателно пристъпи напред и видя, че дискетата е с етикет. Протегна врат и успя да прочете написаното върху него:

Това ли търсиш, детективе?

Опита се да издърпа дискетата. Но челюстите на мъртвото момиче вече бяха вдървени и главата се търкулна в скута му. Ситуацията беше толкова абсурдна, че му се прииска да избухне в смях. Не го направи, разбира се. Всичко беше прекалено трагично…

Един дълъг, безкрайно дълъг миг на натежало от сюрреализъм объркване. Главата на Вонда продължаваше да лежи в скута му, извърнати нагоре, очите й молеха за помощ. А над тях, точно в средата на челото, изпъкваше яркочервен символ: квадрат с точка в средата…

Братята Бонита…

С върховно усилие на волята излезе от вцепенението и се върна в действителността. Очите му се насочиха към устата на момичето. Остана с чувството, че някой е залепил зъбите й за черната пластмаса на дискетата. В главата му екна натрапчив глас: „И гледам, насреща ми тича Бялото зайче… Тича и си мърмори: Закъснявам, закъснявам за важна среща… Здрасти и довиждане. Нямам време за празни приказки. Закъснявам, закъснявам!…“

Металните нокти изскочиха от леглата си и внимателно издърпаха дискетата. Той я пъхна в джоба си, хвана сплъстените коси на Вонда и постави главата обратно на лавицата. И изведнъж замръзна. Долови някакъв шум. Тиха стъпка, или може би само движение на тяло… Тук имаше някой! И този някой не бе зайчето от приказките с бяла пухкава козинка и джобен часовник на корема… Тук се долавяше присъствието на човек с тъмна, могъща и опасна психика.

Антонио, или Хектор?

Кроукър напрегна слух, но чуваше единствено тласъците на кръвта в слепоочията си. „ Чакай! — заповяда си той. — Чакай и слушай !“

От стените светваха и угасваха силуетите на спортни коли в пълен синхрон с отблясъците от фарове, които долитаха откъм улицата. Във въздуха проблясваха ситни прашинки, приличащи на неспокойни духове. Някъде наблизо се затръшна автомобилна врата, разнесоха се приглушени гласове. Изръмжа мотор, светнаха фарове, колата потегли. Миг по-късно отново чу шума, който го беше разтревожил. Извърна глава, но вътрешността на помещението вече беше потънала в мрак. Нещо капна на пода. Вероятно кръвта на Вонда беше преляла от лавицата. С крайчеца на окото си улови мигновен блясък, сякаш нещо метално бе отразило светлината от улицата. Дойде откъм дъното на помещението, движеше се отляво надясно… Тук действително имаше друг човек! Онзи, който беше убил Вонда, а след това беше изтрил информацията на компютъра, оставяйки подигравателния си надпис върху дискетата. Той не само познаваше Кроукър, но и беше предварително информиран за проникването му тук.

Антонио, или Хектор? Кой от двамата? Всъщност това едва ли имаше особено значение…

В следващата секунда тишината бе разкъсана от острия трясък на счупени стъкла и Кроукър разбра, че времето му е изтекло. Внимателно показа главата си над ръба на гишето, но не видя нищо. Отново клекна и бързо пропълзя встрани.

Новата позиция му позволи да види счупеното стъкло. От рамката на прозореца стърчаха грозно назъбени късове. През дупката долетя ръмжене на автомобилен мотор, най-вероятно на джип или камион… А заедно с него и друго, по-особено басово боботене… Генератор!

Скочи на крака и без колебание се втурна към счупения прозорец. Промуши се и изскочи навън точно навреме, за да види как един бял микробус с поклащане излиза на уличното платно. Хукна след него, стараейки се да заобикаля пръснатите по асфалта остри стъкла, очите му се напрегнаха да разчетат задния номер.