Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

Мъжът с кехлибарените очи погледна празната си чаша.

— Има ли още от това питие?

— На рафта в кухнята — отвърна Кроукър.

Карлито донесе бутилката и я сложи на масичката за кафе между двамата.

Слънцето беше изчезнало зад хоризонта, лицето му беше в сянка. Изглеждаше още по-красив, истински магнит за младите момичета. Но на тази светлина ясно си пролича и нещо друго… Онова, което помага на опитните ловци да различават малкото крокодилче от невинните гущерчета. Ясно си го представи като наемен убиец или пласьор на наркотици за близнаците Бонита, действащ сред блясък и разкош, опиянен от ролята си, напълно вживян в нея… Когато си в орбитата на ярка звезда, почти никога не можеш да я напуснеш, без да пострадаш сериозно, а понякога и фатално. „Какъв е случаят с това момче? — запита се той. — Сериозно ли е пострадало, или фатално?“

В малката къща стана задушно въпреки широко отворените прозорци. Кроукър се изправи и погледна към улицата. Небето на запад все още гореше в розови и пурпурни пламъци, но под короните на дърветата вече се сгъстяваше мракът. Паркираните на окосената трева коли хвърляха загадъчни, мастиленочерни сенки.

— Какво си работил за Хектор и Антонио? — попита го.

— Търговия с оръжие и муниции.

Отговорът дойде прекалено бързо, за да е искрен. „Това момче май наистина ще се окаже необикновено“ — помисли си Кроукър.

— Как приключи?

— Зле.

Мъжът с кехлибарените очи безшумно се беше озовал до него. По негласно споразумение останаха в мрака, никой не пожела да запали осветлението. Случайният минувач, ако имаше такъв, положително би ги взел за безплътни призраци, надничащи от прозореца на наскоро опустелия дом…

— Преди време бях влюбен — обади се Карлито. Гласът му беше тих и някак несигурен, почти шепот. — Оттогава изминаха пет години, но ми се струват цяла вечност… — Замълча, очевидно не беше сигурен дали трябва да продължи. Кроукър чакаше. От собствения си горчив опит знаеше, че болезнените спомени искат време, за да бъдат отприщени.

Карлито прочисти гърлото си, сякаш искаше да прогони чувствата.

— Както и да е… — промърмори той. — Помолих я да се омъжи за мен. Беше добро момиче… Чиста душа. Бог знае какво беше видяла в мен… — Ръката му с чашата помръдна, текилата в нея заплашително се разклати: — На практика нямаше понятие с какво се занимавам, но не го одобряваше. Веднъж каза, че от мен се разнася лоша воня… „Каква воня — викам. — Да не би да съм някакъв скапан рибар?“ А тя се притисна до гърдите ми и прошепна: „Тази воня не идва от тялото, а от душата ти…“

Пресуши чашата си на един дъх, понечи да потърси бутилката, после се отказа.

— Глупаво момиче, рекох си. Какво може да знае то? После си легнахме. Сънувах кошмари, а след тях се събудих с вкус на изгоряла плът в устата си. Той ме преследваше седмици наред… В крайна сметка разбрах, че сънувам да гори собствената ми плът… И си дадох сметка, че моето момиче съвсем не е глупаво, а напротив — много, много специално. Беше подушила вонята на корупция, която се излъчваше от мен. И тази воня не й харесваше. Но защо тогава беше с мен? Защо ме обичаше?… Сексът е лесна работа, той е като дишането. Но любовта е друго нещо. Любовта те кара да вършиш необясними неща. Тя те променя неусетно, въпреки волята ти…

Очите му за миг се сведоха към празната чаша, после отново се зареяха към улицата.

— Накрая разбрах… Тя просто чакаше. Чакаше да намразя тази воня колкото нея…

Най-сетне остави празната чаша на перваза. Ръцете му се свиха в юмруци.

— Исках да се променя! — прошепна. — Наистина исках! — Мускулите му изпънаха ръкавите на скъпото му сако. — Но всичко в този живот има своята цена. Понякога пожелаваме нещо и казваме, че искаме да го имаме „на всяка цена“. Но ако някой ни покаже предварително тази цена, ние едва ли ще я приемем…

От устата му се откърти тежка въздишка.

— Стана така, че тази жена напусна живота ми… Отне ми я Бог, или Съдбата…

Младежът се обърна и потъна в мрака на пустата къща.

Кроукър с усилие се овладя и преглътна въпроса, който пареше езика му. Атмосферата беше прекалено наелектризирана от горчивите спомени, във въздуха витаеше нещо огромно и страшно; нещо, което беше преодоляло преградата на времето и разстоянието и заплашваше да унищожи всичко…

— Ти си добре дошъл в този дом — долетя до него сподавеният глас на Карлито. — Аз не искам да имам нищо общо с него. А ако наистина усещаш присъствието на духа на Соня — още по-добре… Дано да й е хубаво, когато си контактува с теб…