Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

— Триъгълникът в окръжността е знакът на мъжа, огъня и смъртта — започна Естрела, а пръстите й почерняха от стритите на прах сухи гъби. — Точката в квадрата олицетворява жената, водата и възкресението… — Към гъбите бе прибавена кафява прах с лек аромат на какао. — Кръстът с три концентрични кръга е символ на птица, полет и пътешествия, сърцето на Вселената…

— А четвъртият? — попита Кроукър. — Онзи, който Хумаита е избрал за себе си?

Лицето й се сгърчи от напрежение, гъста кафява течност ороси прахообразната смес.

— Окото с двойния ирис олицетворява сънищата, които виждаме с вътрешното си зрение… — Изцапаният показалец за миг се вдигна и докосна челото й, точно в центъра: — С нашето трето око… — Пръстите й се разпериха и изведнъж заприличаха на фино ветрило: — Сънищата ръководят живота ни. Така учи Хета-И… Те са най-прекият път до вътрешното съзнание, а то е достъпно единствено за лечителите… — Ръцете й счупиха някаква тънка клонка, обелиха кората и сръчно разбъркаха бялата вътрешност заедно с отварата. Във въздуха се разнесе миризма на влажна пръст, сякаш току-що изровена от брега на река Парагвай. — Вътрешното съзнание им позволява да се връщат в миналото, да оценяват настоящето и да чертаят вярна картина на бъдещето…

— Веднъж сънувах окото с двоен ирис — рече Кроукър.

Тя изобщо не се изненада.

— Скоро ще го сънуваш пак…

Той надникна през рамото й:

— Дали ще му помогне това, което правиш?

— Някои неща са определени от Бога и нищо не може да ги промени. Може би постъпвам глупаво, но и аз като Хумаита се стремя да постигна невъзможното… — Обърна се с лице към него, ръцете й стискаха купичката с гъста субстанция: — Точно това трябва да помниш, когато се изправиш срещу братята Бонита. Тяхното място във Вселената е определено, никой не може да го промени. Хумаита направи опит да го стори, решил, че вижда някаква хуманност в тях… И те го убиха. Не бива да допускаш неговата грешка, чуваш ли?

Пристъпи към леглото и внимателно събуди Нестор. Кроукър му помогна да се изправи, а тя поднесе купичката до напуканите му устни. Но нито билковата отвара, нито магическият камък на Хумаита, отново притиснат до гърдите му, бяха в състояние да прогонят вирусите, които го убиваха…

Пред къщата на Соня го очакваше посетител.

— Ти ли си гаджето?

Мъжът беше висок и строен, около тридесетгодишен, с правилни и изчистени черти на лицето. Косата му, зализана с помощта на гел и стегната на опашка, имаше цвят на прегорял карамел. Фигурата под скъпия копринен костюм беше атлетична. Под сакото проблясваха златните копчета на риза от „Версаче“, но кой знае защо беше обут с маратонки. От наперения му вид личеше, че е свикнал да си пробива път в живота с рогата напред и мрази да му противоречат. Но най-впечатляващи бяха блестящите му очи с цвят на кехлибар.

— Кой сте вие? — отвърна Кроукър и посегна към градинската врата.

Стройният млад мъж му нанесе светкавичен удар с такава сила, че тялото му отлетя назад още преди да усети болка. Ушите му писнаха, ръката му конвулсивно стисна една от железните пръчки на оградата, лявата част на челюстта му бързо започна да изтръпва.

— Следващия път ще те просна!

Лю ясно видя изненадата и разочарованието в кехлибарените очи. Собственикът им явно бе очаквал да го нокаутира от раз.

— Тук аз задавам въпросите! — просъска непознатият. — Това е къщата на сестра ми!

— Ти си братът на Соня?

— Викат ми Карлито! — изръмжа онзи. Враждебността му приличаше на капчици змийска отрова около отворена рана. — Както виждам, вече си побързал да се нанесеш, скапан янки!

Кроукър използва пръчките на оградата така, както изпаднал в нокдаун боксьор използва въжетата около ринга.

— Името ми е Лю Кроукър. Тук съм временно, просто така се наложи… — Не знаеше как да му съобщи за смъртта на Соня по по-деликатен начин. Беше сигурен, че тази новина все още е достояние само на Бени и Мария… — Да влезем вътре и да поговорим…

Стройният младеж остана наежен, а кехлибарените му очи — все така враждебни.

— Madre de mentiras! — изсумтя презрително. — За какво мога да говоря с един янки?

Лю пъхна ключа в бравата и подвикна през рамо:

— Хайде, влизай!

Походката на Карлито беше лека и гъвкава. Наблюдаван отстрани, той приличаше на опитен гмуркач, който се плъзга във водата. Спря в средата на всекидневната и изви врат:

— Тук ли е сестра ми?

Детективът затвори вратата след себе си и попита: