Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

Мазилката беше напукана и изронена, под нея се вижда ха тухли и бетон. По тази причина беше трудно да се установи какъв е бил първоначалният й цвят.

Вратата отвори жена с махагонов цвят на кожата.

— Чукате така, сякаш искате да събудите мъртвите! — сопнато рече тя. — Кой сте вие?

— Лю Кроукър. Приятел на Соня Вилалобос.

Жената се поколеба, но от вътрешността на къщата се разнесе трепетлив глас:

— Всичко е наред, госпожо Лайес. Пуснете го да влезе.

Беше приятна на външен вид жена, поне десетина години по-млада от съпруга си. Имаше големи кафяви очи, високи скули и щедра уста. Гъстата й коса беше прибрана на тила с голяма, ръчно изработена сребърна шнола. Беше смолисточерна, с изключение на един снежнобял кичур в средата.

Посрещна го букет от аромати: сладникавата миризма на болница се смесваше със свежестта на кедрово масло, мента и розмарин. Това очевидно се дължеше на тънката струйка дим, която изпускаха стритите на прах и запалени листенца, поставени във висок бронзов мангал.

Естрела Лайес отстъпи да му направи път. Имаше дребна, но енергична фигура, враждебността бързо напусна лицето й.

— Моля да ме извините — усмихна се тя и затвори вратата зад гърба му. — Но напоследък Нестор изпитва известни трудности с плащането на сметките си… Pobrecito!

Откъм дъното на дневната долетя дрезгав смях.

— Това, което иска да ви каже, е, че съм пълна дупка… Нямам пари дори за наема, но така е по-добре. И без това не ми остава много.

Гласът принадлежеше на мъж, който, подобно на къщата, също плачеше за основен ремонт. Но за разлика от нея разрухата му беше непоправима. Слабото му, подобно на скелет тяло, беше проснато на прашен диван, увито в смачкани, отдавна непрани чаршафи и одеяла. Кожата му беше болезнено бяла и толкова тънка, че под нея прозираха синкави, лениво пулсиращи венички.

— Я млъкни! — скара му се Естрела Лайес. Какви са тези приказки?

— Приказки като приказки — отвърна Нестор и извърна глава. Вратът му беше неестествено тънък. — Искам да кажа, че не е лошо да си на крачка пред хиените, които тъй и тъй ни пият кръвта…

Някога, не много отдавна, този мъж е бил изключително привлекателен, рече си Кроукър, С широко и високо чело, изящен нос и топли, очевидно много красиви очи, които вече се бяха обезцветили от честите пристъпи на треска и висока температура. Когато е бил здрав и е танцувал, лицето му със сигурност не е било нашарено от сегашните червеникави петна, а устните му са били плътни и чувствени. В момента обаче това лице беше обезобразено като на пияница, който не може да пази равновесие и пада право на главата си…

— Мисля, че мястото ви е в болницата — меко промълви Кроукър. — Ако нямате здравна осигуровка, аз бих могъл да поговоря с…

— О, мога да си позволя да ме окичат с всички онези тръбички и маркучи — прекъсна го Нестор. — Мога да прегърна животоспасяващите системи с онзи фанатизъм, с който баптистите се втурват към светената вода… — На устните му се появи усмивка, изтънялата, покрита със синкави вени ръка леко се повдигна: — Но защо да се доверявам на сляпата наука, след като ме лекува човек като госпожа Лайес?

— Настоявам да не се движиш! — обади се тя и хвърли предупредителен поглед към посетителя. — Трябва да пазиш силите си.

— Странен съвет, поне за мен — въздъхна болният и отпусна глава на овлажнялата от пот възглавница. — Но все пак ще го последвам… — Помълча за миг, после рече: — Госпожа Лайес иска да ви предупреди, че няма да й е приятно да присъствате на лечебните й сеанси, господин Кроукър… — Говореше със затворени очи, нещо типично за хората, които с месеци са на легло. А състоянието му беше такова, че приличаше повече на някаква странна кукла от мъпет-шоу, отколкото на жив човек…

— Глупости! — възкликна Естрела Лайес и неволно пристъпи към голямата плетена кошница, оставена в средата на масата.

— Вече разговарях със съпруга ви, госпожо Лайес — меко промълви Кроукър. — Той много се гордее с вашите лечителски способности…

— Такъв си е моят Пабло! — въздъхна тя и леко се усмихна. Успокоена, се зае да вади съдържанието на кошницата.

— Днес Соня не ми се е обаждала — каза Нестор. — Как е тя?

— Добре е — отвърна Кроукър. — Наложи й се да замине по работа и ме помоли да се отбия…

— Много мило от ваша страна.

Усети мрачния и пронизителен поглед на Естрела Лайес, но не се обърна. Изведнъж му се прииска да я успокои, да прогони отчаянието в тези хипнотизиращи очи, които бавно се насълзяваха. Не успя.