Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

Младата жена вдигна глава. Беше на не повече от двадесет години, със светлокестенява коса, сини очи и прекомерно дълги, лакирани в розово нокти, които приличаха на остриета на кинжал.

— Здрасти, аз съм Вонда — поздрави тя и попипа пластмасовата табелка на шията си, където пишеше „Вонда Шепърд“.

Кроукър се представи и заяви направо:

— Трябва ми информация за един линкълн континентал последен модел, бледозелен на цвят.

Главата на Вонда се поклати — като на онези кученца за кола, които преди време бяха на мода.

— Трябва да проверя наличностите.

— Не искам да я вземам под наем — уточни той. — Интересува ме лицето, което я ползва в момента.

— Защо? — разтревожено го погледна тя. — Да не би да е станала катастрофа?

— Не съм чувал подобно нещо.

Дъвката в устата й направи балон и изпука:

— В такъв случай нямате късмет.

В ръката му се появи полицейска значка.

— О, Боже! — разшириха се очите й.

— Вонда, въпросът е много важен — рече настоятелно Кроукър. — Обещавам ви, че шефът ви няма да разбере нищо!

— Много бих искала да ви помогна, но…

— Хайде, направете го.

— Не познавате шефа ми! Момичето преди мен си позволило отклонение от правилата и здравата загазило! — Светлите къдрици решително се разтърсиха: — Съжалявам, но без заповед от прокурора не мога да ви покажа нищо! — Усмивката й беше нервна, пръстите й започнаха да подръпват ръкавите на розовата блузка.

Изпита съжаление към нея. Беше виждал много момичета в същото положение: принудени да работят на място, което ненавиждат, с единственото желание да скочат в колата и да подкарат нанякъде, а вятърът да роши косите им…

— Донесете ми прокурорска заповед и всичко ще ви покажа — рече притеснено Вонда.

— Прокурорска заповед, значи… — проточи той. — Говорите, сякаш и друг път сте имали този проблем…

— Не аз.

— Я ми кажете нещо друго, Вонда — облегна се на гишето той. — Вие наблюдателна ли сте?

— И още как — отвърна тя, измъкна някакви изпоцапани с кафе формуляри и поясни: — Шефът ми ги остави за сравнение… Сигурен е, че веднага ще засека фалшификатите…

— Значи шефът ви е извадил късмет с човек като вас — любезно се усмихна Кроукър. — А и е стриктен по отношение на изискванията на закона… Всъщност как му беше името?

— Трей Мерли — отвърна момичето и продиктува имената буква по буква.

„Нищо чудно — рече си Кроукър. — Що за име е това?“

— Благодаря за помощта — каза й, тръгна към вратата и изведнъж се спря, сякаш забравил нещо: — В колко часа затваряте, между другото?

— Точно в шест и половина.

Настани се зад волана на тъндърбърда и пусна една касета на Евърли Брадърс. После включи на скорост и се насочи към магистралата И-95. В продължение на няколко минути слуша музика, после се сети нещо и измъкна визитката на Махур. Върху обратната й страна наистина имаше няколко цифри, написани на ръка. Отвори капачето на портативния компютър, включи се в база данните на „Садърн Бел“ и изписа цифрите на екрана.

Машината отговори с кратко послание: „Данните се обработват.“ Очевидно проследяването на този телефон изискваше време. Изслуша Евърли Брадърс, замени ги с касета на „Джей и американците“ и стигна в Ел Портал точно когато Джей Блек започваше баладата си „Само в Америка“…

Петгодишното камаро на Соня си стоеше на площадката. На задното му стъкло имаше синьо-зелена лепенка с надпис „Спасете морските крави“. Кроукър остана зад волана, заслушан в пропукването на изстиващия мотор. До слуха му долитаха крясъците на хлапетата, които караха колелата си в дъното на уличката, от магистралата отвъд нея се чуваше приглушеното съскане на автомобилни гуми. Внимателно огледа къщичката с бледосини рамки на прозорците и каменни морски кончета пред вратата. Фонтанчето между тях сякаш олицетворяваше живота на Соня: напукано и празно, застинало в очакване на топлина и живителна влага, на радост и птичи песни… Колко малко е нужно да се поправи този фонтан. Колко малко беше нужно, за да бъде щастлива Соня… Но вече бе късно. Няма да стане нито едното, нито другото… Обраслите с мъх водни кончета и напуканото корито под тях бяха олицетворение на меланхолията, увиснала като тежка пелена над този дом. Духът на Соня все още витаеше наоколо и сякаш ридаеше за непостижимата свобода… Може би и тя, както дядото на Бени, не може да премине в отвъдния свят, преди убийците й да бъдат наказани… Близнаците Бонита.

Кроукър излезе от колата и пристъпи към портичката едва когато жегата в купето стана нетърпима и гърбът му овлажня от пот. От това място можеше да види част от прозореца на спалнята, издигащ се на около метър от терена. Тухлената фасада под него беше покрита с бледорозова мазилка, наблизо се поклащаха клоните на грейпфрутово дръвче, което плачеше за подкастряне.