Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

— Направи ми услуга, Раф — меко промълви той. — Разкажи ми какво знаеш за този човек и толкоз!

Рубине се огледа. Ограденият с дървета паркинг беше все така оживен под ослепително яркото слънце.

— Това съвсем не ме прави щастлив, Лю — промърмори той. — И никаква услуга няма да ти направя…

— Приемам, че е така.

Рубине го придърпа по-навътре сред дърветата. Щъкащите напред-назад по асфалтовите алеи на паркинга коли приличаха на гладни акули сред коралов риф.

— Барбачена е жив дявол, Лю! — рече с въздишка. — Под контрола му се намират много неща, наркотрафикът е само едно от тях… Нали помниш какво ти казах? — Хероинът пак излиза на мода… И това е големият шанс на Барбачена. Той отдавна поддържа тесни контакти с най-големите нелегални лаборатории на Далечния изток, които преработват опиум в чист хероин. В същото време е напълно незабележим — един от онези типове, които сякаш не съществуват…

— Означава ли това, че има високопоставени приятели?

— Точно това означава.

— Ясно. Кои са те?

— Политици, цели правителства. Известен е като специалист по потушаване на недоволства, бунтове, революции. Особено там, в Латинска Америка… Към него се обръща всеки, който има нужда от оръжие.

— Разбирам — проточи Кроукър.

— Хей, Лю! — разтревожено го изгледа едрият мъж. — Познавам този твой поглед! Така гледаше, преди да тръгнеш по дирите на онези мутри, които ме изнудваха. По дяволите, човече! Май работата наистина е сериозна! — После отново се огледа и понижи глас: — Барбачена поддържа тесни връзки с бунтовнически водачи, дисиденти, генерали и самозвани диктатори. Те го коткат, тъй като той е основният им доставчик. Споделят тайните си планове с него, а той ги предава на съответното правителство. В замяна получава пълни и безусловни протекции. Върши каквото му хрумне, а официалните власти се обръщат на другата страна… Дори му продават оръжие срещу процент от печалбата, който се пуска под масата. И защо да не го правят? Барбачена си взема своето, но и те забогатяват, при това бързо и чисто… Така стават нещата, Лю…

Кроукър дълго мълча. По гърба му се плъзна хладна капчица пот.

— Някой иска да ликвидира този човек, Раф — промълви най-сетне. — Много го иска…

— Не съм изненадан — изсумтя Рубине. — Враговете на Барбачена са толкова много, че биха могли да се обединят в отделна държава. А той самият е заслепен от могъществото си, напълно в плен на илюзията за своята недосегаемост… Отдавна е забравил, че никой на този свят не е недосегаем…

Кроукър изчака друга двойка възрастни туристи да се отдалечат по посока на колата си и попита:

— Раф, имаш ли представа кой може да е поръчал убийството му?

— Не, compadre — поклати глава едрият мъж. — Но веднага мога да ти съставя един доста дълъг списък с вероятните кандидати… Всъщност скоро ще разберем… Чух, че утре вечер Барбачена пристига в Маями…

— Искам да поговорим именно за това. Може би ще се наложи да се гмурна в обкръжението на този тип. И в тази връзка ще ми трябва помощта ти…

Понятието изненада липсваше в речника на Рубине.

— Когато кажеш — кимна той. — Барбачена не фигурира сред приятелите ми. — Сграбчи десницата на Кроукър и енергично я разтърси: — Имаш моята дума, compadre!

На път към Ел Портал Кроукър отново включи лаптопа и направи опит да влезе в главния компютър на пътната полиция. Този път успя. Оказа се, че бледозеленият линкълн принадлежи на компания за отдаване на коли под наем. Не се учуди на този факт, запамети адреса и името на компанията и изключи апаратурата. Беше съвсем близо, в североизточна посока. Излезе от магистралата през изхода на булевард „Атлантик“ и пое на запад по Четиристотин четиридесет и първа улица.

Маргейт беше старо работническо градче, разположено западно от форт Лодърдейл. Той отби вдясно и спря пред редицата търговски обекти в източния край на улицата. Най-близо до него светеше рекламата на кубински ресторант, следваше работилница за надгробни паметници, а до нея проблясваха затъмнени стъкла на витрина, над която се мъдреше помпозният надпис „Оръжеен клуб «Маргейт» — лъкове и пистолети“. Кроукър се усмихна. Такива „клубове“ можеха да се видят само в райони като Маргейт и Бока (там пък имаше яхтклуб), въпреки че името нямаше нищо общо с действителността. Най-накрая, съвсем близо до плажа, се намираше целта на пътуването му: Екзотични автомобили под наем „Голд Коуст“…

Зад гишето седеше млада жена. Дъвчеше дъвка и прелистваше последния брой на списание „Алюр“. Беше сама. Стените на приемната бяха облепени с плакати на спортни автомобили: порше, ферари, ламборгини — всичките порядъчно оплюти от мухи. Мебелировката се изчерпваше с две вехти и доста изкорубени канапета, между които стърчеше старомоден пепелник на стойка. До прозореца се издигаше грохнал фикус от пластмаса, листата му бяха силно сведени надолу под тежестта на небърсания от месеци прах. Във въздуха се долавяше характерната миризма на спокойно отчаяние…