Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

Отново надникна в бокса на Рейчъл. Момичето лежеше безжизнено, почти мъртво. Майка му на стола до леглото беше напрегната до крайност, с горчиво стиснати устни. Вътре се намираше и един мъж с осанка на благородник, прошарена коса и старомодни тънко оформени мустачки. Той се обърна и го поздрави с кратко кимване. Мати го представи. Това беше доктор Роналд Стански, личният лекар на Рейчъл.

Стиснаха ръцете си и докторът каза:

— Току-що обяснявах на госпожа Дюк, че имам известни връзки в Националния център за обмен на трансплантационни органи. — Говореше шепнешком, сякаш се страхуваше да не събуди пациентката си. — Надявам се да направя нещо…

— Това би било чудесно — отвърна му. — Но доколкото съм осведомен, този център е нещо като свещен храм.

— Правилно сте осведомен — кимна той. Беше облечен в лек костюм от тропикал, безупречно изгладена бяла риза и вратовръзка в тъмни, консервативни тонове. Приличаше на погребален агент. — Не исках да кажа, че мога да доставя бъбрек с едно вдигане на телефона… — На лицето му се изписа безпокойство, дългият показалец докосна тънките мустачки: — Но нали затова са приятелите? Убеден съм, че ще сторят всичко, което могат… — Обърна се към Мати, стисна ръката й и прошепна: — Не губете надежда, драга! Кроукър го потупа по рамото:

— Може ли да поговорим навън, докторе?

— Разбира се.

Преди да пусне прозрачната завеса зад гърба си, хвърли кратък окуражителен поглед на Мати и леко й се усмихна. После се извърна към Стански:

— Докторе, от сестра си разбрах, че преди шест месеца Рейчъл е била на контролен преглед при вас.

— Точно така.

От почти сервилното му поведение в присъствието на Мати не беше останала и следа. Вместо него прозираше нещо като сдържана непреклонност — оръжие, до което много хора прибягват в непозната и враждебна обстановка.

— И?

Докторът изглеждаше искрено огорчен и малко ядосан от факта, че трябва да губи част от скъпоценното си време.

— Това беше един от периодичните прегледи, които са задължителни в нейното училище. Не открих никакви заболявания.

„Сякаш изстисквам вода от суха скала“ — рече си Кроукър, но въпреки това настоя:

— Продължавайте, моля.

Добре поддържаните ръце на Стански безпомощно се разтвориха:

— Изследванията й бяха напълно нормални.

— Любопитен съм да разбера защо вашите изследвания не са отразили наличието на наркотици в организма на Рейчъл — тежко го изгледа той. — Хашиш, кокаин и различни видове амфетамини…

— Чух, че сте били детектив в Ню Йорк — хладно отвърна докторът, а очите му се превърнаха в бездънни, лишени от всякакви чувства кладенци. „Това май го учат в академията, заедно с анатомията и цитологията“ — рече си със скрита въздишка Кроукър. — Защо задавате въпрос, чийто отговор предварително знаете?

— Искам да чуя и вашето мнение.

— Периодичните прегледи са детска игра — назидателно започна онзи и вдигна показалец, сякаш се намираше пред непокорен ученик. — Толкова повърхностни, че всеки може да скрие каквото пожелае. За съжаление такова е положението не само тук, а и в цялата страна.

— Но сега сте наясно, че Рейчъл е употребявала наркотици от доста време…

Това не беше въпрос и докторът запази хладно мълчание. Да накараш лекар да признае грешката си е все едно да обвиниш добрия дядо Господ, че нещо е сбъркал при Сътворението на света.

— Благодаря, докторе — приключи разговора той. — Ценя вашата откровеност.

Взел насмешката за извинение, доктор Стански високомерно кимна с глава.

Кроукър размени няколко думи с Мати. Много му се искаше да й разкаже за предложението на тайнствения адвокат Махур, но не посмя. Би било твърде жестоко да събуди надежда в душата й, без да бъде сигурен дали онзи мършав тип не крои някакъв номер. Вместо това я увери, че продължава да използва връзките си и не е изгубил надежда да открие жизненоважния орган. Това не беше чистата истина, но не беше и пълна лъжа…

Напусна болницата и изведнъж се запита къде ще пренощува. Нямаше достатъчно време да пропътува обратно километрите до Исламорада, в същото време никак не му се искаше да се връща в онази луксозна кутия от бетон и стъкло, наречена Харбър Пойнт. Никак не си падаше по претрупани жилища от тоя сорт. След това бръкна в джоба си и напипа ключовете от къщата на Соня, които така и забрави да върне на Бени.

Прекоси паркинга и спря пред тъндърбърда, все още несигурен дали трябва да се приюти в Ел Портал. Отвори багажника и натисна копчето на портативната електронна система, която сам беше инсталирал. Добре маскираната вратичка от вътрешната страна на калника се отвори, той протегна ръка и измъкна малко тапицирано куфарче. Вътре имаше портативен компютър. Кроукър го включи към клетъчния си телефон и използва вградения модем, за да получи достъп до главния терминал на щатската пътна полиция. Софтуерната програма му поиска код и той без колебание набра цифрите, които преди време беше получил от Роки Сагуас — лейтенант-детектив в Метро Дейд и близък негов приятел. Получи достъп и набра номера на луксозния линкълн, в който се беше качил Махур. На екрана се появи надпис: молеха го да почака, тъй като системата е претоварена. Използва паузата, за да се включи към компютъра на „Бел Саут“. Вкара същия код и набра телефонния номер на Нестор — умиращия от СПИН приятел на Соня. Секунда по-късно на екрана се изписаха трите имена на младежа и адресът му. Също в Ел Портал, на няколко пресечки от нейното жилище. Изключи кабелите и се приготви за път. Градският търговски център се намираше на Глейдс Роуд — първата от двете основни артерии, които пресичаха Бока Рейтън от изток на запад. Магазини, в които се продаваше абсолютно всичко, изпълваха сградата на огромния търговски комплекс, която се издигаше между Бътс Роуд и булевард „Сейнт Андрю“ и на практика беше част от панорамата, оформяща цялото източно крайбрежие на Флорида.