Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

— Родена съм в семейство на рибари… Един ужасен ден, преди двадесет години, бях излязла в реката заедно с татко и братята ми… Тогава бях на двадесет и две, омъжена и бързо овдовяла… Слънцето все още не беше се издигнало над планинските върхове, но влажният утринен въздух светеше със своя собствена светлина, извираща сякаш направо от вътрешността на перлена мида… Обичах този час на утрото, когато ярките тропически цветове все още са приглушени, а тишината — толкова пълна, че можеш да чуеш как плуват рибите във водата…

Кроукър се отпусна на колене, придържайки внимателно тялото на Естрела. Страхуваше се за нея, искаше му се да я изтръгне от този транс. Но желанието му да чуе странния разказ надделя…

— Открихме тялото на Хумаита… — продължи дребничката жена. — Отначало помислихме, че мрежата се е оплела в корените на огромното мангрово дърво, издигащо се на самия бряг… По това не бяха корени, а нещо друго, покрито с яркочервена боя… Тялото беше в седнала позиция, с дебели коренища под мишниците. Цялото в кръв… Беше ясно, че някой го е поставил нарочно там. Животните и птиците не бяха го докоснали, тъй като той беше лечител… Дори крокодилите се държаха на почетно разстояние, въпреки примитивните си мозъци…

Баща ми се размърда пръв… Слезе от лодката и внимателно освободи тялото от коренищата. Помня всичко с такава яснота, сякаш е станало днес… Той обърна трупа с лице към водата и го изми. Търкаше здраво и плачеше като дете… Никога не бях виждала сълзи в очите на татко и се изплаших до смърт. После издърпахме тялото в лодката. Лицето на Хумаита беше чисто и свежо, аз просто не можех да повярвам на това, което бях видяла броени минути по-рано: кръг с изрисуван в него триъгълник на лявата буза, квадрат с точка на дясната… Изрисувани с кръв.

Клепачите на Естрела престанаха да пърхат, тялото й се отпусна в ръцете на Кроукър. Миг по-късно тъмните й очи се заковаха в лицето му. Беше кротка и спокойна като след дълъг и освежителен сън…

Той стисна магическия камък и попита:

— Добре ли сте, госпожо Лайес?

Тя вдигна ръка, показалецът докосна челото му и започна да чертае… Овал на око с две точици вътре…

— Той не е мъртъв… Духът му се е преселил в теб… — В очите й се появи учудване: — Толкова години минаха оттогава… Татко ни закле да пазим в тайна истината за смъртта му. На разпита всички казахме, че сме открили трупа да плува по очи в реката…

— Защо баща ви е постъпил така, госпожо Лайес? Защо ви е накарал да дадете лъжливи показания?

— Защото беше видял символите и се страхуваше.

— От какво?

— Познаваше момчетата, които си ги бяха присвоили. Всъщност всички ги познаваха… Бяха много близки с Хумаита, почти като негови собствени внуци… Те го бяха убили, оставяйки като доказателство своите символи.

— Антонио и Хектор — дрезгаво изграчи Кроукър. — Близнаците Бонита…

В отговор Естрела Лайес само кимна.

— Той е бил техен наставник, обичал ги е като собствени деца. Нима у тях не е имало подобни чувства?

— Какво знаят тези двамата за обичта? — горчиво въздъхна тя. — Те са низвергнати. И от Бога, и от хората…

Въпреки светското си възпитание и образование Кроукър усети как по гърба му пробягват студени тръпки.

— Но защо са го убили? — попита.

— Защото Хумаита им беше предал всичко, което знае, и те вече нямаха нужда от него… — Раменете й леко потръпнаха в прегръдката му. — Според мен Хумаита е бил наясно с какви зли хора си има работа и именно това го е амбицирало. Най-характерното за този човек беше вярата му доброто. Искал е да изкорени злото от душите на близнаците и това го е погубило… За съжаление в хода на този процес той ги е научил на всичко, което знае… И е дал в ръцете им огромна власт… Ужасна власт! — Ръцете й се вкопчиха в раменете на Кроукър: — Ти ги нарече злодеи и си абсолютно прав!

Секунда по-късно той внимателно я изправи на крака.

— Този магически камък е принадлежал на Хумаита, нали? — тихо попита Естрела.

Кроукър само кимна с глава.

— Пази го добре! Никога не се разделяй с него! — Ръцете й покриха шепата му, очите й напрегнато се взряха в лицето му. — Обещай ми, че ще откриеш злодеите! В противен случай те ще те открият…

— Обещавам.

Естрела Лайес се вгледа в очите му и кимна. Вероятно доволна от това, което зърна в тях, тя възобнови работата си.

— Разкажи ми нещо повече за онези четири символа — промълви след кратка пауза Кроукър.

Очите му не се отделяха от пръстите й — дълги и изключително подвижни, сякаш наситени със свой собствен живот. Такива пръсти беше виждал само веднъж — на концерт, изнесен от някаква камбоджанска фолклорна трупа…