Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

— Кога за последен път се видя със сестра си, Карлито?

Младият мъж мълчаливо го изгледа.

— Кога си се чувал с нея?

— Ти какво, да не би да си от Светата инквизиция? — изръмжа онзи. — Нямаш право да ми задаваш подобни въпроси!

— Защо не седнеш? — въздъхна и махна с ръка по посока на тапицирания с шарена дамаска диван.

Кехлибарените очи светнаха като автомобилни фарове в сгъстяващия се мрак.

— Какво означава всичко това, по дяволите?

Кроукър си даде сметка, че деликатен начин няма, и тихо промълви:

— Страхувам се, че сестра ти е мъртва…

Гъвкавото тяло насреща му сякаш се смали, прегъна се на две и опря в дивана.

— Кога?

— Вчера следобед. — Пое си дълбоко дъх и добави: — Била е убита…

Красивата глава рязко отскочи нагоре: — Убита?! Madre de mentiras! Как? От кого?

— Била е обезглавена, все още не зная от кого…

— Ти да не би да си детектив?

— Нещо такова — кимна той и му показа една от служебните си значки.

Кехлибарените очи се насълзиха.

— Какво е станало с тялото й?

Кроукър си помисли за белия микробус с лепенката отзад и за двете успоредни линии в тревата. Беше му ясно, че именно там близнаците Бонита са отрязали главата на момичето. Но не виждаше никакъв смисъл да споделя това с кибритлията насреща си.

— Нямам представа.

— Голям детектив си, нямо що! — презрително изръмжа Карлито, а той трепна и вдигна глава. Нещо в реакцията на младежа не се връзваше. Какви ли са били отношенията му със Соня?

— Какво търсиш тук? — попита братът и в кехлибарените му очи блесна неприкрита омраза. — Кой ти позволява да се ровиш в живота ни?

— Тихо! — прошепна му и докосна с пръст устните си. Направил една заплашителна крачка към него, младежът се закова на място. — Слушай… Не го ли чуваш?

Карлито разпери ръце и с недоумение се огледа.

— Какво да чувам?

— Духът на сестра ти — отвърна му и бавно се завъртя. — Тя все още е тук и чака…

— Какво чака? — Беше ясно, че младежът не си пада много-много по мистиката, но въпросът беше зададен сериозно, без следа от насмешка.

— Чака някой да й покаже пътя… Сега е тук, няма мир за душата й… Ще го получи едва след като открия убиеца… — Очите на брат й бяха два студени блестящи камъка: — Ще отговоря на въпросите ти поред… Да, аз съм гаджето. Или по-скоро щях да бъда, ако не бяха я убили… — От устата му се откъсна тъжна въздишка: — Соня беше прекрасна жена във всяко отношение…

— Това сигурно означава, че си я скъсвал от чукане, гаден maricone!

Сега бе ред на Кроукър да използва изненадата на внезапното нападение. Титановите пръсти на протезата му смачкаха реверите на скъпото сако и пронизаха фината тъкан на ризата „Версаче“. Тялото на Карлито прелетя през хола и с болезнен тътен се спря в далечната стена.

Лицето му се озова толкова близо до младежа, че улови дъха му и безпогрешно определи какво е ял на обед: пържола с препържен лук…

— Мъж, който не уважава жените, е свиня! — просъска на перфектен испански. — Но мъж, който не уважава собствената си сестра, не е никакъв мъж!

В очите на Карлито проблесна пламъче и бързо се стопи.

— Съветвам те никога вече да не ме наричаш maricone! — добави, все така на испански.

На устните на младежа се появи усмивка.

— Не говориш като янки — призна на пресекулки. — Но по-важното е, че не мислиш като такъв…

За хора като Карлито — наперени и арогантни мъжкари, това можеше да мине за нещо като извинение.

Кроукър го пусна и отстъпи назад. Очите на Карлито се сведоха към реверите на сакото, които изглеждаха така, сякаш ги беше прегазил валяк.

— Знаеш ли, убивал съм хора и по доста по-незначителни поводи — промърмори с безизразен глас. В ръката му се появи нож с широко, назъбено острие, което проблесна в неподвижния въздух. Но то не носеше заплаха. И двамата бяха наясно, че вече са отвъд мъжкарското перчене, завършило при равен резултат. Ножът беше просто илюстрация към думите му: — Режа им гърлата с един замах, после гледам как блика кръвта… Ритъмът е фантастичен.

Кроукър мълчеше. Насреща му стоеше един нафукан хлапак и нищо повече. Младият Калигула изрежда тежките си грехове пред съвета на старейшините и напразно се надява да ги впечатли… Никой не е шокиран от разказа му, но всички си дават сметка, че макар и още дете, Калигула е опасен и непредвидим… С две думи, човек, който не бива да бъде подценяван…

— После идват братята и синовете им, да търсят възмездие — продължи Карлито. — Постига ги същата съдба. Нощем лежа с отворени очи, въображението ми гради блестящата пътека, по която те идват да ме нападнат — като зли духове… — На лицето му се появи лукава усмивка: — По такъв начин ги вкарвам в грях, знаеш… Защото аз никога не съм прониквал в домовете им, никога не съм докосвал собствеността им… — Върхът на камата рязко се вдигна нагоре, блестящото острие изпусна дъжд от разноцветни искри. — Вкарвам ги в грях, а след това ги наказвам за него… И ножът ми почервенява от кръвта им…