Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

От устата й излетя сподавено ридание и Нестор извърна глава:

— Госпожо Лайес?

— Няма нищо, pobre — отговори му, без да се обръща. — Просто изпуснах една кутийка…

Нестор въздъхна и затвори очи. Унесе се в сън още преди госпожа Лайес да приготви своите билки и прахчета.

— Болестта го е изтощила напълно — тъжно промълви жената.

Кроукър любопитно пристъпи към масата и започна да наблюдава движенията на ръцете й.

— Мъртва е, нали? — тихо прошепна жената. — Моята малка Соня е мъртва!

Той безмълвно кимна, а главата й се сведе ниско над гърдите.

— По гласа ви го усетих… Смъртта й е била ужасна!

— Откъде знаете?

Тя вдигна ръце, изцапаните с билкова отвара пръсти се плъзнаха край тялото му, без да го докосват.

— Тук… Тук също… Усещам напрежение… Вие сте от хората, които носят спомените си като връхна дреха…

Едва сега си даде сметка, че ръката му е в джоба и стиска магическия камък на Бени, необичайно топъл… Извади я и разтвори длан.

— Бих искал да го изпробваме върху Нестор — тихо промълви. — Може би ще помогне…

— Dios! — възкликна Естрела. Очите й се разтвориха широко, ръката й с разперени пръсти се стрелна напред и покри гладката повърхност на камъка.

— Знаете ли какво е това? — прошепна, а очите й потърсиха неговите.

— Притиснах го върху гърдите на моята племенница и тя временно излезе от дълбока кома — отвърна Кроукър. — Въпреки убеждението на лекарите, че от медицинска гледна точка това е невъзможно…

Естрела боязливо погледна тъмнозеления камък в шепата му.

— Не е разумно да носите подобно нещо у себе си, senor — прошепна.

— Не съм съгласен — поклати глава Кроукър, после натопи пръст в купчинката стрити на прах билки и изрисува кръг с триъгълник в него, а след кратко колебание добави и квадрат с точка в средата. — Тези знаци открих в къщата на Соня…

Естрела Лайес хлъцна от изненада и бързо изтри символите от масата. На тяхно място начерта овал във формата на човешко око с два ириса.

— Тези неща нямат нищо общо с вас — мрачно го изгледа тя. — Вие не сте лечител.

— Но не съм и злодей. Като хората, които са изписали символите в къщата на Соня… Искам да ги спипам!

— Защо?

Въпросът беше зададен тихо, но тонът й показа, че отговорът е важен.

— Тези хора са убили Соня. Правилно отгатнахте, че смъртта й е била ужасна… — Замълча за миг, давайки си сметка, че ще нагази в непознати води. После тихо добави: — Бях в къщата и ясно усетих присъствието на духа й, който не намира покой…

— Смятате, че тя крещи за възмездие от гроба?

„Тази жена умее да разпитва като опитен следовател“ — помисли Кроукър и поклати глава:

— Не. Соня не беше отмъстителна и мразеше насилието.

— Es verdad — кимна Естрела, а кафявите й очи станаха бездънни. Изражението на лицето й странно омекна — като дълбоко замръзнала земя под ласката на първите слънчеви лъчи, известяващи настъпването на пролетта. А Кроукър остана с чувството, че е издържал неизвестен изпит. — Какво предлагате?

— Покой — отвърна той. — Вечен покой за душата й.

Естрела Лайес пристъпи към него, гласът й прозвуча като дрезгав шепот:

— Кой ви е въвел в тайнството на Хета-И?

— Бени Милагрос. Намазахме лицата си със сажди и погребахме Соня… Познавате ли го?

— Познавах дядо му — Хумаита Милагрос — отвърна тя и рязко отстъпи назад. — Него го познаваха всички в радиус хиляда километра около Асунсион… Беше велик лечител гуарани, радваше се на огромна популярност…

— Присъствахте ли на погребението му? Бени твърди, че десет дни непрекъснато валяло, но той не мръднал оттам…

— Това е вярно — кимна жената и възобнови работата си.

— Отношенията между Хумаита и Бени бяха белязани със знака на напрежението, но и двамата не можеха един без друг… Бени беше любимият му внук, наричаше го Серо… Планината… „Планината живее по свои правила, подчинява се на свои понятия за време и пространство…“ — рече ми веднъж той. Имаше предвид Бени, разбира се…

— Чух, че се удавил в река Парагвай…

Ръцете й изпуснаха книжното пликче, което държаха, краката й започнаха да се подгъват.

— Госпожо Лайес! — Кроукър скочи и успя да я подхване навреме. Беше толкова лека, сякаш костите й бяха кухи, като на птичка. Оказа се обаче, че това не е припадък. Очите й се извъртяха с бялото нагоре, клепачите й леко потрепваха. Имаше вид на сомнамбул.

Опря магическия камък в трапчинката на шията й механично, почти без да мисли. Гласът й прозвуча странно, някак отдалеч, сякаш не излизаше от устата й: