Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

— Какво се случи с теб, Рейчи?

— Господи, колко много маркучи! — въздъхна тя.

— Намираш се в болница, натъпкала си се с някакви гадории — поясни Кроукър.

— Нямаш нищо общо с Мати — любопитно го оглеждаше момичето. — Тя изобщо не подозира, че вземам наркотици…

Изражението на лицето й изведнъж се промени, пръстите й започнаха да потрепват в шепата на Кроукър, очите й се затвориха.

— Рейчъл! — Той извади магическия камък и отново го притисна в гърдите й.

Миг по-късно очите й отново се разтвориха, но в погледа им имаше нещо изцъклено.

— Добре съм — прошепна. Мониторите потвърдиха изявлението й: сърдечният ритъм и кръвното налягане бяха в нормални граници. Езикът й облиза напуканите устни: — Ще ми донесеш ли нещо за пиене? Диетична кока-кола, например… Умирам от жажда!

— Организмът ти получава течности по изкуствен начин, скъпа. Мисля, че в момента не трябва да пиеш нищо. Може би по-късно, след като те прегледат…

Яркосините очи продължаваха да го гледат с огромно любопитство.

— Какво се случи между теб и Мати?

За момент ченгето у него взе връх.

— Ще ти кажа, но само ако ти ми кажеш къде се натъпка с гадостите, които те разболяха!

— Тази игра ми е позната — погледна го с интерес.

— Каква игра?

— „Ще ти покажа моето, ако ти ми покажеш твоето…“

Кроукър се запита какъв ли е сексуалният й опит. Племенницата му беше едва петнадесетгодишна, но той си даваше сметка, че в днешно време момичетата на тази възраст отдавна водят полов живот. Потисна желанието си да я попита — това беше въпрос, който единствено Мати имаше право да й зададе.

— Зная за какво говориш — усмихна й се. — И аз съм играл тази игра…

— А бива ли те в нея?

„Що за въпрос от устата на едно петнадесетгодишно момиче“ — рече си с леко смущение.

— Не зная. Може би ти ще ми кажеш…

— Добре. Започвай пръв.

Задържал ръката й в своята, Кроукър смутено се размърда в стола си.

— Майка ти и аз… — Замълча за миг, търсейки подходящите думи. — Как да ти кажа… От време на време ние с нея сме като куче и котка… Това, което за мен е бяло, за нея е черно, и обратното… Пълно противопоставяне, знаеш…

— Будалкаш ме, вуйчо Лю — моментално го засече Рейчъл. — Моля те, не го прави!

Принуди се да й разкаже истината, или по-скоро онази част от нея, която би могла да понесе. С няколко думи обясни как Доналд е успял да разруши единството в семейството им, въздържайки се от всякакви подробности.

— Родителите са като котките — въздъхна Рейчъл. — Никога не знаеш какво са си наумили. Когато Мати се разправя с мен, тя е… как да кажа… напълно прозрачна. Но когато става въпрос за отношенията й с баща ми, единствено Бог знае каква е истината…

— Това идва да покаже, че родителите невинаги са прозрачни — подхвърли Кроукър. — Подскачат само ако натиснеш копчето, което трябва…

— Едно нещо ме побърква — въздъхна тя. — Дали баща ми напусна Мати, или аз го прогоних?

Това беше директният, обезоръжаващ начин, по който младите хора се стремят към истината.

— Какво те кара да мислиш подобно нещо, мила? — приведе се напред Кроукър. — Раздялата на твоите родители няма нищо общо с теб!

— В това семейство всички си отиват! Първо ти, после и баща ми… Само аз съм постоянна величина!

— Това просто не отговаря на истината!

— Така ли? — В очите й се появи болка. — След развода баща ми нито веднъж не дойде да ме види! Защо ще постъпва така, ако не ме обвинява за нещо?

Доналд, мръсно копеле, надявам се да гниеш в ада, където и да е той! — въздъхна Кроукър.

— А Мати прекалено много говори! — добави Рейчъл. Нещо в гласа й го накара да застане нащрек.

— Хей, я ми кажи какъв проблем имате вие с Мати?

— Попитай по-скоро какъв нямаме — въздъхна момичето.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя иска да получи определена информация, но не задава правилните въпроси… По тази причина изобщо не е в час и не знае какво става…

— А какво е станало, Рейчъл? С теб, имам предвид…

Устните й се превърнаха в тънка линия, ледът в яркосините очи го накара да потръпне. Разбра, че това момиче притежава способността да издига стена между себе си и хората, включително и онези, които я обичат. „Това е опасна способност, която на даден етап може да доведе до саморазруха“ — рече си той. Може би точно тя е причина за сегашното състояние на момичето…

— Добре, казах ти каквото поиска — смени тона той. — Сега е твой ред. Къде намираш отровата, с която се тъпчеш?