Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

— Няма проблем. Но нали си имаш моторница?

— „Цигарата“ не става за пътуването, което съм намислил — отвърна му и приятелски го тупна по рамото: — Благодаря ти, Люис. Вършиш ми огромна услуга. Не бих могъл да се доверя на никой друг… — Задържа с ръка вратата, докато Кроукър се настаняваше зад волана, после настоятелно прошепна: — След два дни, да не забравиш!

— По кое време?

— Имам среща в полунощ. Което означава, че трябва да тръгнем от Исламорада някъде около осем…

— Къде, по дяволите, ще ходим, Бени? В Маями, или в Куба?

Той сложи пръст върху устните си и не отговори.

„Много е тайнствен, да го вземат дяволите“ — рече си Кроукър, после сви рамене. Нали затова са приятелите?

Обърна се и прегърна парагваеца, подчинявайки се на внезапен импулс.

— Благодаря за камъка на дядо ти, Бени — прошепна. — Казвам ти го искрено, независимо дали ще помогне на Рейчъл или не…

Минаваше девет. Обратният път до болницата „Роял Поянсиана“ в Палм Бийч измина за около час и половина.

Мати беше заспала на едно от свободните легла в отделението по хемодиализа. Мина на пръсти покрай нея и се насочи към бокса на Рейчъл. От дежурната сестра научи, че в състоянието й няма промяна. Добра ли беше тази новина, или лоша? След кратко колебание реши, че в нея има по мъничко и от двете. Това беше най-доброто, на което можеха да се надяват в момента, ако се изключи някакво чудо, разбира се…

Рейчъл лежеше по гръб — така, както я беше оставил: в дълбока кома, с толкова много тръбички и маркучи по себе си, че приличаше на някакво постмодерно същество, наполовина човек, наполовина машина… Върху лицето й се беше запечатала мрачната маска на смъртта, Кроукър усети хак в гърдите му се надига вик на безсилна мъка. Не можеше да си представи, че това младо създание е на прага на небитието. Трябваше да й се намери нов бъбрек за присаждане, трябваше!

Седна до леглото и откри, че трепери. Стисна ръката й в шепата си, сякаш искаше да я стопли. Остър и болезнен, споменът за Соня се смеси със загрижеността му за Рейчъл, изпита чувството, че душите им са здраво преплетени, но не тук, а на някаква друга плоскост на съществуването. Свързани по необясним, космически начин… Това чувство вероятно беше породено от силното желание да опознае своята племенница и да се сближи с нея, или пък тази нощ просто щеше да се окаже нощта на прозрението… За разлика от друг път Кроукър не приемаше с насмешка странните и изпълнени с мистика мисли, които се въртяха в главата му. В ръката му се появи магическият камък на Бени. Тъмнозеленият му цвят изглеждаше матов на ярката луминесцентна светлина. Замислено го завъртя между пръстите си. Изглеждаше съвсем обикновен, един от хилядите изгладени от водата камъни, които човек може да открие на морския бряг…

После се пресегна и внимателно го постави между гърди те на Рейчъл. Чаршафът леко потъна под тежестта му. Очите му с надежда се заковаха върху неподвижното лице на момичето, но не откриха никаква промяна.

Зачака. Апаратурата продължаваше своята работа, в кръвоносната система на момичето все така се вливаха различни разтвори. Но промяна в състоянието му нямаше…

Дълго време остана неподвижен. Най-сетне въздъхна и протегна ръка да прибере камъка. И с изненада откри, че той е горещ, почти парещ…

— Кой е тук?

Стреснато подскочи, сякаш някой го беше убол с игла.

— Рейчъл?

Срещу него блестяха яркосините очи на момичето, живи и прекрасни.

— Кой си ти?

— Вуйчо ти Люис, братът на майка ти — отговори той и извърна лицето си към светлината. — Тя е отвън, сега ще я повикам…

— Не!

Едва доловим шепот, който обаче го закова на място като силен вик. Пръстите й се впиха в китката му с отчаяна сила.

— Господи, вуйчо Лю… Струва ми се, че те сънувах… — Рейчъл направи безуспешен опит да се усмихне: — Беше на бял кон, бронята ти блестеше като слънце…

Окуражително й се усмихна:

— Намираме се във Флорида, мила. Тук е прекалено горещо за броня, но аз наистина съм до теб!

— Ти си моят вуйчо Лю! — стисна ръката му момичето.

— Рейчъл, скъпа, нека повикам майка ти. Тя се тревожи за теб, иска да те види…

— Но аз не искам! — втренчи се в него тя.

— Тогава ще повикам лекарите. Ти спиш от доста време насам, скъпа. Трябва да им кажа, че си се пробудила.

— Моля те, вуйчо Лю! Не искам да ме боцкат и изследват! Постой малко при мен, ще ги повикаш по-късно!

Това не беше редно и Кроукър прекрасно го знаеше. Беше длъжен да уведоми поне доктор Марш. Но не можеше да пренебрегне молбата на момичето. Отдавна живееше с чувството, че за Рейчъл е готов на всичко, че би могъл да я глези, лудо да я обожава. Приемаше я безрезервно, тя беше единствената му племенница, желанието й да останат сами напълно отговаряше на неговото… Нямаше сили да откаже. Едновременно с това обаче у него се пробуди детективът. Много въпроси се нуждаеха от отговор.