Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

Той кимна:

— Третият представлява кръст, изрисуван във вътрешността на три концентрични кръга, а четвъртият — очертание на човешко око с два ириса… — Поднесе чашката към устните си, но не отпи. — Всеки лечител си избира един от тези символи, знаеш… Окото с двойния ирис беше символът на дядо ми…

Кроукър усети хладна тръпка по гърба си. После сподели с Бени, че точно това око му се е явило насън. Парагваецът остави чашката си на масата, стана и бавно излезе навън, на малката тераса, свързана с кухнята. Обзет от любопитство, той го последва.

— Добре ли си, Бени? — загрижено попита, забелязал необичайната бледост на приятеля си.

Бени дълго мълча, после с въздишка рече:

— Не съм много сигурен, Люис… — Ръцете му стиснаха железните перила, очите му бяха приковани в леко развълнуваната вода, в която светлините на къщата се отразяваха като танцуващи змиорки. — Когато дядо почина, небето сякаш се продъни. Цели десет дни валя без прекъсване. Тогава бях петнадесетгодишен и помня всичко. Стоях под дъжда и зъзнех. Дядо умря в най-студения ден на зимата. Рибари го извадиха от река Парагвай. Живееше на брега. Беше много възрастен, над деветдесетте. Всички бяха убедени, че е изгубил равновесие, паднал е и е ударил главата си в скалите. Но не и аз… Дядо се придвижваше с изключителна лекота, краката му бяха силни и здрави. С очите си съм виждал как хваща риба с тях… Беше много забавно, аз буквално примирах от смях…

Ръцете на Бени приличаха на стоманените пръчки на парапета, лицето му продължаваше да бъде все така бледо.

— Както и да е… Тялото на дядо трябваше да бъде кремирано. В моята родина постъпват така с всички знахари и лечители. Издигнахме жертвена клада и поставихме дядо върху нея. Заколихме любимия му кон, сготвихме месото му и го изядохме, докато кладата гореше. Такава беше традицията, по този начин изразявахме почитта си към мъртвеца. Въпреки поройния дъжд кладата ярко пламтеше… Всички твърдяха, че това е чудо…

Главата му клюмна, гърдите му се повдигаха и отпускаха така, сякаш имаше астматичен пристъп. До слуха на Кроукър долиташе песента на щурците и дървесните жаби, странно приглушена и далечна.

— Бях се покатерил на едно дърво и гледах как гори дядо — глухо продължи парагваецът. — Винаги беше твърдял, че у него се крие някакво животно. Веднъж го попитах какво е то, а той се усмихна и отвърна: „Наблюдавай ме внимателно като умра и ще разбереш…“

Главата му бавно се поклати:

— Трябва да знаеш, че бях изпаднал в ужас от смъртта му, Люис… Той винаги беше искал да просветли душата ми, да запази живи традициите на гуарани у мен. Но аз упорито отказвах. Не зная защо, но отказвах. Може би инстинктивно съм се стремял да избегна отговорността, която за цял живот го беше привързала към Асунсион. Там имаше твърде много хора, чийто живот зависеше изцяло от неговото лечение. А по онова време аз вече мечтаех да спечеля пари, горях от нетърпение да опозная света… — В ръцете на Бени се появи пура, пръстите му внимателно я опипваха: — Може би съм се заблуждавал, може би съм предпочитал да мисля по този начин, за да прикрия нещо друго: липсата на вяра…

Раменете му леко се повдигнаха, гласът му се промени:

— Тъй или иначе, дядо насочи вниманието си към Антонио и Хектор. Те имаха нужда от здрава ръка… Баща им беше починал рано, а майка им… хм… Най-доброто, което съм чувал за нея, беше признанието, че има благороднически произход… Това беше истина, но имаше и нещо друго: тази жена беше вещица. Според мен дядо изпитваше жалост към близнаците и затова се залови с тях… Вероятно е искал да им вдъхне чувство за семеен уют…

— Защо си изпитал ужас от смъртта на дядо си? — попита Кроукър.

Очите на Бени колебливо се отместиха от върха на пурата, устата му се разтегли в нещо, което би трябвало да бъде усмивка.

— Как да ти кажа… Бях му ядосан. Вероятно защото се чувствах виновен за това, което представлява… Не знам… Доста време преди смъртта му бях престанал да разговарям с него… И когато умря…

— Какво се случи после?

Бени запали пурата. Бавните, почти ритуални движения сякаш го поуспокоиха. Той вдигна глава:

— Седях в клоните на онова дърво и гледах как пламъците се борят с дъжда. Изпитвах страх, но заедно с него и нещо като опиянение. Не отмествах поглед от обгореното тяло, бях сигурен, че ще видя как душата го напуска като… Като птица. За нас птиците са свещени, знаеш…

— Но не видя нищо подобно, така ли?