Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

Рейчъл извърна глава към стената.

— Мила…

Ръката й се отдръпна от неговата.

Подобно поведение му беше познато. Кого ли крие?

— Ти ми обеща, Рейчъл!

— Не съм!

— Но играта…

— Какво знаеш ти за играта! — просъска с такава злоба, че Кроукър неволно се отдръпна. — Да не би да съм плюла?

— Това пък какво означава, по дяволите?

— Каквото чу! Не съм длъжна да отговарям на въпроси, ако не съм плюла върху пречупена клечка, ясно ли ти е? И най-големите глупаци го знаят!

— С изключение на този, който стои пред теб. А и в това състояние ти не можеш да плюеш…

Реакцията на тази забележка беше нещо между мрачен смях и ридание. Кроукър не беше сигурен кое от двете, тъй като главата на момичето остана извърната към стената.

Изпита отчаяние, имаше чувството, че нещо грозно и мръсно се изплъзва между пръстите му. Трябваше да открие начин да се справи със ситуацията, да проникне през бодливата обвивка, която внезапно изгради Рейчъл…

— Слушай, скъпа — промълви. — Аз не съм ти враг. Само преди минута изяви желание да бъдем сами, а сега ме изключваш. Какво става?

Дълго време тишината в стаичката се нарушаваше единствено от монотонните сигнали на мониторите и тихото съскане на кислородния апарат.

— Ти няма да ме разбереш — обади се най-сетне Рейчъл. — Никой не може да ме разбере… — Извърна се по гръб и Кроукър видя сълзите в очите й: — Затънала съм, затънала съм до гуша! — Той се наведе напред да избърше очите й с крайчеца на чаршафа, а тя тихо попита: — Вуйчо, ще умра ли?

— Не, мила.

— Ако ще умра, искам да го зная…

— Няма да умреш — прошепна и целуна влажното й чело.

— Ако ще умра, искам да се подготвя…

— Вече ти казах, мила, няма да умреш! — Устните му докоснаха бузата й.

Ръката й се вкопчи в неговата:

— Ако ще умра, искам да видя Гидиън…

— Кой е Гидиън?

Ярките сини очи на Рейчъл се разшириха, тялото й се сгърчи и подскочи, спокойните допреди миг сигнали на мониторите се превърнаха в тревожен вой.

— Вуйчо Лю! Господи…

Кроукър се взря в замъгляващите се очи, стоманените пръсти на отчаянието сграбчиха сърцето му, болката й го прониза като късче остро стъкло.

Изкрещя на дежурната сестра, притисна отпуснатото тяло към гърдите си:

— Дръж се, Рейчъл, дръж се, миличка!

Стисна магическия камък на Бени, опря го в гърдите й, после го отдръпна. Очите на Рейчъл се извърнаха с бялото нагоре, ледените й пръсти разхлабиха хватката си около китката му.

В бокса се втурна лекар, следван от три сестри, които тикаха метална количка пред себе си. Едната изостана и препречи пътя на Мати, която искаше да влезе.

— Детето ми! — крещеше тя. — Какво става с малкото ми момиченце?

Докторът, мургав латиноамериканец, погледна Кроукър и с неочаквана за подобна ситуация любезност рече:

— Бихте ли ни оставили да си вършим работата, сър?

— Доктор Марш? — изграчи Кроукър.

— Вече я повикахме по пейджъра — отвърна латиноамериканецът, а в ръцете му се появиха спринцовка и шишенце безцветна течност. Издаде серия кратки заповеди с лаещ глас, после свали със зъби пластмасовото капаче на спринцовката. Не виждаше нищо друго, освен пациентката си.

Той с благодарност го наблюдаваше, после изведнъж осъзна, че продължава да стиска безжизнената ръка на племенницата си. Отправи поглед към екраните на мониторите, които сякаш предаваха данните на някакво извънземно същество. Пусна ръката на Рейчъл, промъкна се покрай доктора и сестрите, а след това избута Мати навън, като почти я вдигна на ръце.

Замъкна я в тоалетната, завъртя крана на студената вода докрай и тикна главата й под струята. Както навсякъде във Флорида водата съвсем не беше ледена. Но струята беше достатъчно силна, за да накара Мати да дойде на себе си. Тя престана да крещи и да рита, но в замяна на това Кроукър получи един остър лакът в ребрата. Това го накара да се намръщи от болка, както и да тикне главата й още по-навътре под струята.

Миг по-късно остана с усещането, че тя иска да каже нещо, и се наведе:

— Какво?

Леко разхлаби хватката си и нечленоразделното мучене на Мати се превърна в ясни думи:

— Не мога да дишам, копеле такова!

— Това вече е друго — кимна той. — Познат семеен епитет.

Пусна я и й подаде рулото книжни салфетки, което откри върху метален шкаф наблизо. Мати изкашля водата от дробовете си, отпусна ръце и загледа хартията като нещо много странно. После от гърдите й се изтръгна стенание, в очите й се появиха сълзи.