Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

— Съществува остър недостиг от органи за трансплантация — обясни докторът. — Страхувам се, че племенницата ви няма шансове да се изкачи нагоре в списъка на чакащите, защото е наркоманка… — Кратка пауза, после добави: — Но тя е попаднала в добри ръце. Чувал съм за доктор Марш, има отлична репутация. Бъдете убеден, че ако има начин да спаси вашата племенница, тя ще го направи. Но ако положението е такова, каквото ми го описахте… — В слушалката отекна въздишка: — Бих искал да ви кажа нещо по-оптимистично, господин Кроукър… Но на този етап не мога. Трябва да се молим да стане чудо…

Кроукър благодари и прекъсна линията, след което набра един локален номер. Насреща вдигнаха почти веднага. Това беше централата на Специалния отдел за борба с картелите и той продиктува последния си код. Поради факта, че беше извънщатен сътрудник на СОБК, получаваше отделен код при всяка операция със свое участие. Очевидно последният все още действаше, тъй като веднага получи връзка с Уейд Форест.

Този човек беше доста високопоставен в организацията и за разлика от Кроукър, който работеше на парче, беше чиста проба човек на кариерата. Появил се в Маями във връзка с една определена операция, той беше убедил началниците си във Вашингтон да го оставят тук за постоянно. Макар че не го харесваше особено — Форест беше шумен и досаден тип, с периодични и напълно необясними изблици на инат, Кроукър го уважаваше, защото беше лоялен. А от баща си беше запомнил, че лоялността в този занаят е ценна и рядко срещана стока. Нея нито можеш да я купиш, нито да я вземеш на заем или пък да я откраднеш…

Форест не вдигаше слушалката. В това нямаше нищо чудно, тъй като по всяка вероятност бе навън и действаше… Учудващото беше, че никой не се обади. Доколкото Кроукър беше осведомен, в СОБК се работеше двадесет и четири часа в денонощието. Това се потвърждаваше и от приглушените шумове и прещраквания, които долитаха от слушалката. Миг по-късно в нея бръмна запис от гласа на Уейд Форест, който издекламира обичайните инструкции за оставяне на съобщение. Продиктува името си и добави „много спешно“. Беше му хрумнало, че Форест може би има връзки в Националната банка за органи и искаше да провери дали това наистина е така…

Изключи мобифона в момента, в който се появи Бени. На рамото на приятеля му се поклащаше малък сак с цип — от онези, които раздават авиокомпаниите.

— Добре, Бени — погледна го смръщено той. — Дойде времето да си поприказваме…

— Bueno — кимна парагваецът и замислено прехвърли пурата в другия край на устата си. — Не само времето, но и мястото, Люис… Това са двете най-важни неща в моя бизнес. — Наведе се, хвърли сака в „цигарата“ и ловко скочи на борда. Ръката му изхлузи въжето от дебелия кол на пристана. — Andale, muchacho — подкани го. — Имаме да свършим нещо много важно в Атлантическия океан…

Изчака Кроукър да се прехвърли на борда и сръчно обра въжето. После се пъхна в малката командна рубка и включи мощните двигатели. „Цигарата“ изпусна синкав дизелов пушек от ауспусите си и с гърлен грохот се насочи към центъра на канала.

Край тях се плъзгаха празничните светлини на Маями Бийч. На левия бряг пред внушителната входна фасада на хотел „Идън Рок“ се беше проточила дълга опашка от бели лимузини, от които слизаха сватбари. Феерия от ярки като слънца фотографски светкавици и залп оглушителни аплодисменти ознаменуваха появата на усмихнатите младоженци.

В красивата си рокля булката приличаше на фотомодел. И на Соня. Кроукър изведнъж си представи как главата й се търкаля като футболна топка по мраморното стълбище на хотела, под канонадата от фотографски светкавици. Вдиша дълбоко и извърна глава.

Бени управляваше катера на бавни обороти, острият нос уверено се насочи към изхода за открито море, обозначен от пенливите вълни на залива Бискейн. За да стигнат до океана, трябваше да прекосят този залив, а след това да изминат няколко мили в пролива между най-издадената част на Маями Бийч и Рибарския остров.

Кроукър тромаво се намести на мястото до приятеля си и повиши глас, за да надвика грохота на моторите:

— Нещо ни очаква там, отпред! Нали ти го каза?

— Точно така — кимна Бени. Водата се пенеше зад кърмата на „цигарата“. — Знаеш ли, Люис, в живота съществува нещо, как да го кажа… Нещо като неизбежност … За мен тя се прояви в бизнеса, с който се занимавам. Създадох си врагове и никак не се учудвам от този факт. Когато завземаш нечия територия, неизбежно си създаваш врагове… Но това, което искам да кажа, е, че в живота има врагове и врагове …