Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

— В цялата работа има нещо странно — промърмори Кроукър. — По-странно дори от факта, че убийците са пъхнали главата в хладилника…

Между преградите на балюстрадата от бял камък се виждаше водата на канала, оцветена в ярък аквамарин. Символ на девствена чистота, безцеремонно осквернена от товара на „цигарата“…

Бени измъкна пура, бавно я запали и небрежно попита:

— Така ли? Не го забелязах…

— Не си го забелязал, защото липсваше — въздъхна той. — Нямаше кръв, Бени. Защо? Тя е била задушена с възглавница в спалнята… — В съзнанието му се мярнаха стройните крака на Соня, проблеснаха като метална блесна за хищни риби, после изчезнаха. В душата му нахлу тъга, примесена с безсилен гняв. Господи, какъв жесток край за тази млада и хубава жена! — Единствената кръв в цялата къща беше тази, която капеше от главата й в хладилника… Другите помещения бяха абсолютно чисти.

Парагваецът пушеше, очите му механично следяха залеза.

— Убиецът не е разполагал с много време — продължи Кроукър. — Какви са били действията му, след като е удушил Соня? Вече знаем, че главата й не е била отрязана в къщата…

— Ами онези успоредни линии в тревата? — погледна го Бени. — Може би е завлякъл тялото й навън и там е свършил работата…

— Не — поклати глава той. — Нали огледахме градината? Освен линиите в тревата, нямаше нищо друго. Никаква кръв, никакви кости и сухожилия… Освен това подобно нещо би било твърде рисковано за него. Биха могли да го видят съседи или пък случайни минувачи.

— Тогава какво е станало, по дяволите?

— Нямам никаква представа.

Пред очите на Кроукър изведнъж изплува изненаданото и щастливо лице на Соня, двамата се въртяха на дансинга в „Бара на акулите“, потънали във вихъра на меренгата. Част от съзнанието му се учудваше на спокойствието, с което разглеждаше събитията от последните няколко часа, а друга се срамуваше…

Очевидно Бени се досещаше какво става в душата му и тактично замълча. Кроукър въздъхна, облегна се на каменната балюстрада и насочи поглед към бялата рибарска лодка, която пореше водите на канала. Вълните, предизвикани от движението й, скоро стигнаха до пристана, водата зашляпа в основата на дебелите дървени пилони, „цигарата“ се разклати.

Пред очите му изплува фигурата на Каменното дърво, сякаш издялана на фона на оранжево-жълтия залез — уникална гледка, която може да се види единствено във Флорида Кий. Изправен в малкото си кану, семинолът ловко си проправяше път сред лабиринта от ручеи и малки островчета. „Виждаш ли го?“ — попита той. Кроукър очакваше да му го посочи, но той не го направи. „Вече се мръква, не виждам нищо“ — отвърна му. „Аз пък виждам“ — рече индианецът и това беше всичко.

Лекарят излезе от къщата и започна да слиза по мраморното стълбище към пристана.

— Мария си почива, всичко е наред — съобщи на испански той. — Очевидно е била под огромно напрежение… — Не си позволи да попита за причините, довели я до това състояние, а само добави: — Ще спи дълго и дълбоко, а когато се събуди, вероятно ще бъде добре… Ако не стане така… — В ръката му се появи визитна картичка и Бени я пое: — Това е един адвокат, много ми е близък… — Пръстите му попипаха тънките мустачки, сякаш да се уверят, че са на мястото си: — Мога да ви уверя, че е изключително дискретен човек.

Парагваецът го изпрати до тъмнозеленото БМВ, което чакаше на паркинга редом с тъндърбърда и със собственото му блиндирано чудовище. Кроукър не видя никакви пари. Приятелят му вършеше бизнеса си по друг начин. Задълженията се трупаха и изчистваха другояче. Услугите, улесненията и връзките бяха невидима, но съществена част от този бизнес. Той изчезна във вътрешността на къщата, вероятно искаше да се увери, че състоянието на Мария се е подобрило…

Загледан в широките платна на Колинс Авеню, над които осветлението вече беше включено, Кроукър се запита какво му донесе приятелството с Бени и Соня. И изведнъж, сякаш някой го беше ударил с чук по главата, разбра: в момента, в който прекоси канала Литъл Ривър днес следобед, той се беше превърнал в част от сенчестия свят на Бени, без да има някаква представа до какво ще доведе това. Имаше неприятното предчувствие, че животът му поема в нова, съвсем различна посока…

Прогони лошите мисли, извади мобифона си и набра номерата на трима свои приятели, заемащи различни постове във федералното правителство. Двама от тях отсъстваха и той остави послания на телефонните им секретари. Третият вдигна слушалката лично, запозна се с отчаяното положение на Рейчъл, след което го прехвърли на свой познат, доктор в болницата „Уолтър Рийд“. В общи линии, човекът каза същото, което той вече знаеше от доктор Джени Марш.