Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

— Чуй какво ще ти кажа — погледна го спокойно приятелят му. — Скачай в колата си и изчезвай оттук. Мария не трябваше да ти се обажда…

— Стига глупости, Бени! — свъси вежди той. — Казвай какво е станало!

— Върви си у дома! — настоя парагваецът. — Не искам да се замесваш.

— Вече съм замесен. И ти го знаеш от момента, в който ме запозна със Соня. Перлата в седефена обвивка, не помниш ли?

— Yo recuerdo, Люис — кимна Бени и изпитателно го погледна.

— Digame — Казвай какво се е случило!

— Нищо добро — отвърна му с въздишка и му направи знак да се отдалечат от черния бронетранспортьор. — Някъде около три следобед секретарката на Соня в „Лорд Константин“ позвънила на Мария. Малко шантава мадама, но страхотно педантична… По-рано през деня се обадили от електроснабдяването. Имало някаква повреда, трябвало да получат достъп до жилището на Соня… Тя тръгнала в дванадесет и половина, като обещала да се обади. В три имала насрочена среща, но нито се появила, нито се обадила. Секретарката непрекъснато й звъняла, но не успяла да се свърже с нея…

Погледът на Бени се премести от лицето на Кроукър върху Мария, неподвижна като статуя на предната седалка на колата му.

— После позвънила в електрическата компания — продължи след кратка пауза. — Оказало се, че нито са имали съобщение за повреда, нито са пращали дежурна кола… Едва тогава се свързала с Мария.

— Ти провери ли тока? — попита със свито сърце Кроукър.

— Току-що. Някой е прерязал жиците, на сантиметри от стената. Гладко и красиво, работа на професионалист…

— Не забеляза ли нещо друго? Следи от стъпки, например? Доста е кално от дъжда…

— Не съм гледал.

Лю извърна глава към блиндираната кола и попита:

— Да ти се намира нещо като изолирбанд?

Бени му хвърли продължителен поглед, после се обърна и тръгна към колата. Подхвърли нещо на неподвижната Мария и започна да рови под седалката. След минута се върна с ролка черно тиксо.

Набързо обиколиха къщата. Кроукър не откри никакви отпечатъци от стъпки, но в един момент приклекна и показа на Бени две успоредни линии, ясно забележими в мократа трева.

— Това говори ли ти нещо? — попита.

Той само поклати глава. Стигнаха до срязаните жици.

— Не обичам да се пъхам в тъмното, без да зная кой държи ръката си на ключа — обясни Кроукър, после хвана прерязаните кабели с протезата си и ловко ги свърза, увивайки ги с част от черното тиксо.

Изправи се, пое дълбоко дъх и рече:

— Сега да се опитаме да влезем. Как стои въпросът с входната врата?

— Заключена е, но няма проблеми. — В ръката на Бени се появи връзка ключове. — Това са резервните, Соня ги е оставила у Мария…

— Добре — кимна Кроукър и се насочи към предната част на къщата. — Давай да влизаме.

После усети пръстите на Бени на ръката си и спря. Очите на латиноамериканеца бяха потъмнели и много тъжни.

— Може би ще се окажем на място, на което е извършено престъпление, Люис — промълви. — Не мога, а и не искам да те моля за каквато и да било услуга!

— Не е нужно да ме молиш. Ние сме приятели, нали? Повече приказки са излишни!

— Само още нещо — отново го спря той. Лъчите на залязващото слънце се отдръпнаха от лицето му и то изведнъж се превърна в част от настъпващия мрак. — Помниш ли като ти казах, че имам лошо предчувствие?

— Помня. Но то беше свързано с нас , а не с други хора…

— Bueno — въздъхна парагваецът. — Дано да си прав…

Прекосиха затревената площ, заобиколиха фонтана с водните кончета и изкачиха стъпалата към верандата. Кроукър спря пред заключената врата и попита:

— Случайно да си възстановил загубата на онзи патлак 38-ми калибър?

Бени измъкна един лъскав „Смит и Уесън“ от кобура под мишницата си и мълчаливо тикна ключовете в ръката му.

Вратата послушно се отвори, Кроукър усети как гърлото му се свива. Приятелят му го изблъска и се втурна във вътрешността на къщата, обувките му изтропаха по мексиканската мозайка в антрето. Той тръгна след него, откри ключа на осветлението и го натисна. Ярките тропически цветове на дневната сякаш се втурнаха срещу тях. Чисто и подредено, помещението сякаш ги подканяше да влязат.

Кроукър спря на прага на трапезарията, погледът му беше привлечен от нещо на пода.

— Погледни това, Бени — промърмори. — Тук е стоял някой, намокрен от дъжда… Стоял е доста дълго време, тъй като под краката му се е образувала локвичка. Плочките все още са влажни. Ако не е била Соня, значи е бил някой друг…