Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

Прекоси дневната и се насочи към малката кухня. По навик отвори вратата на хладилника, но вътре нямаше нищо.

Прехвърли се в спалнята и включи транзистора до леглото, който работеше на батерии. Глория Естефан пееше някаква песен на испански, последва я приятна мелодия в афро-кубински стил, изпълнявана от Мохито, Соня направи няколко стъпки меренга и се отправи към банята. Тук осветлението идваше само от една пластмасова капандура в тавана, станала матова от пороя.

Погледна се в огледалото, после изведнъж се стресна. Какво беше това? Стори й се, че нещо помръдна зад гърба й. Обърна се, но не забеляза нищо. Реши, че сигурно е била сянката на някоя кола, преминаваща по улицата.

Музиката в спалнята спря. Мъжки глас обяви, че в събота в Саут Бийч ще има голям купон в южноамерикански стил. „Дали Кроукър ще дойде на подобно място с мен? — запита се Соня. — Би било чудесно.“ Представи си как танцуват и й стана приятно. Колкото повече мислеше за него, толкова повече й се искаше да го види. Беше изключително секси. Спомни си онази вечер в „Бара на акулите“, миговете преди внезапната поява на нещастната му сестра. Усети тялото му, прилепено до нейното, плавните му движения в ритъма на танца. Изведнъж й стана топло.

После отново се сепна. Този път беше сигурна: някой се движеше зад гърба й. В спалнята, или още по-нататък — отвъд отворената врата на дневната.

В продължение на няколко дълги минути остана напълно неподвижна. Само очите й шареха от единия край на огледалото до другия, изследвайки внимателно това, което се отразяваше в него. Не искаше да се обръща, не искаше да покаже, че е забелязала каквото и да било. Беше разтревожена, но не и уплашена. Преди около година имаше един приятел, който беше истински параноик на тема улично насилие. От него беше усвоила няколко хватки за самозащита, след което вече не се страхуваше да шофира сама по тъмно, а дори и да отскочи в три часа сутринта за мляко или захар до близкия денонощен магазин от веригата „Седем-единадесет“. Изобщо не се притесняваше от нощните птици, които се навъртаха там.

Но сега беше различно. Намираше се в дома си.

Дали в дневната се спотайва някой?

Обърна се и с пресилено спокойствие се насочи към спалнята. Закова се на място и в продължение на една безкрайно дълга секунда оглеждаше полутъмното помещение. „Хей, има ли някой тук?“ Не зададе въпроса на глас, само си го помисли. Неволна тръпка пробяга по тялото й. Мъжки глас четеше новините на забързан испански. Бяха все лоши.

Очите й се спряха на поставката с телефона до леглото. Смелостта я напусна и тя се отпусна на матрака. В същото време очите й пробягаха по онази част от дневната, която се виждаше през отворената врата. Това, което видя, накара сърцето й да замре. В средата на нишата с масата за хранене блестеше локва дъждовна вода. А тя отлично помнеше, че не беше се приближавала до тази ниша. Логичният извод беше само един: зад стената се криеше човек…

Дали не е техникът от електроснабдяването? Но защо ще се спотайва?

Напрежението стана непоносимо. Соня се извъртя и посегна към телефона. В устата й се появи металният вкус на страха, единствената й мисъл беше час по-скоро да набере 911. Усети движението на въздуха в момента, в който вдигна слушалката. Нещо тъмно и огромно се стовари върху леглото и върху нея.

Усети как литва във въздуха и нададе пронизителен вик. Слушалката подскочи върху матрака и изчезна. Соня падна по гръб на пода, отгоре й се стовари огромно и тежко тяло. Сякаш беше някаква ужасна горила, тежка поне триста килограма… В следващия миг към лицето й се притисна нещо, което излъчваше позната миризма. Възглавницата й. Някой се опитваше да я удуши.

Отвори уста да изкрещи, но меката памучна калъфка я запълни. Челюстите й се разтвориха под страхотния натиск, започна да се задушава. В помътеното й съзнание блесна странна светлина, долитаща сякаш от дълъг римски свещник. Започна да блъска с ръце и да рита с крака. Но вече беше късно.

Задави се от въздуха, който беше останал в дробовете й. Но все още отказваше да се предаде. Заби нокти в ръцете на нападателя. Той смени хватката, приковавайки разтворените й ръце към пода.

До слуха й достигна съскащ глас:

— Cuidado! Внимавай! По тялото й не трябва да има никакви следи!

Този испански диалект й беше ужасно познат. Гласът също. Къде ги беше чувала? Отговорът дойде почти веднага: дядото на Бени! Този особен мъж със заплашителна външност понякога говореше именно така… Странно, но съзнанието й се пребори с непосредствената опасност и пред очите й изплува дядото на Бени — висок човек с приведени рамене, рунтави вежди и снежнобели мустаци. Захапал ароматична, ръчно навита пура, той сякаш плуваше във въздуха. Приведен над нея, шепнеше в ухото й и очевидно искаше да й съобщи нещо важно. Тя обаче не го чуваше и нададе отчаян вик.