Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

Той се олюля, сякаш получил удар в слънчевия сплит, и простена:

— Господи Исусе, това не може да е истина! Просто не може!

— За съжаление е истина — мрачно отвърна Джени Марш. — Но при бъбреците все пак имаме късмет… Те са единственият по-главен човешки орган, който може да се запази жив извън тялото. Просто е необходимо да го охладим до 32 градуса по Целзий, а след това да го напълним с разтвора на Белцер, използвайки специален апарат. Можете и да не повярвате, но този разтвор представлява обикновено картофено нишесте. Едно от най-големите открития в областта на медицината напоследък… Действа дори при клинична смърт. В корема се вкарва силно охладен разтвор на Белцер и това гарантира запазване на бъбреците в продължение на 72 часа.

— Но в случая с Рейчъл това велико откритие не ни върши работа — въздъхна Кроукър, стараейки се да скрие разочарованието си.

— Освен ако не пуснете в ход онази част от връзките си, за която аз нищо не зная — подхвърли лекарката.

Той напрегнато се приведе напред:

— А вие, докторе? Не можете ли вие да използвате връзките си?

Тя замълча, в очите й се мярна нещо като съжаление.

— Това не е градският съвет, никой не може да използва връзките си, за да получи бъбрек… Освен ако не направите дарение от сто милиона долара за научноизследователска дейност в тази област, като пак трябва да разчитате на късмета си… Както вече ви казах, всеки бъбрек е регистриран. В случай, че някой лекар в САЩ бъде хванат да трансплантира нерегистриран орган на свой пациент, той ще загуби не само правото да практикува, но и свободата си. Подобен акт попада под ударите на закона.

Биомеханичната ръка на Кроукър се сви в могъщ юмрук.

— Все пак трябва да има начин! — изръмжа той.

Очите на Джени Марш се спряха на протезата с любопитство и респект.

— Начинът е да откриете донор доброволец, чиято кръв обаче трябва да е еднаква с групата на Рейчъл, освен това едни особени съставки в нея ЧЛА — или човешки лимфни антигени, трябва да бъдат идентични с тези на момичето.

— Мати каза ли ви, че съм бил детектив в градската полиция на Ню Йорк? — внезапно попита той.

— Да.

— Ще намеря донор за Рейчъл! — Забеляза изражението й и попита: — Какви са шансовете ми?

— От опит зная, че малцина са онези, които биха приели да се разделят с бъбрека си. Говорим за бъбрек в сравнително добро състояние. Но дори да откриете такъв човек, неговата кръвна група трябва да е същата като на Рейчъл, освен това поне три до шест от онези ЧЛА, за които ви споменах, трябва да бъдат съвместими с биохимията на нейния организъм…

— Господи! — извика Кроукър. — Това означава, че имам повече шансове да спечеля джакпота на щатската лотария във Флорида!

Тя съчувствено го погледна и поклати глава:

— Все пак по-добре е да имаме някакъв шанс, господин Кроукър… По-добре, отколкото да нямаме никакъв.

Що се отнася до шанса, денят на Соня Вилалобос премина наистина зле. Още със ставането си от леглото откри, че няма ток. Дойде за малко — колкото да вземе един душ, после лампите примигнаха и отново угаснаха. Тя оправи леглото си на светлината на настъпващото утро, акуратно приглади ръбовете на кувертюрата, след което с въздишка измъкна един малък сешоар, който работеше на батерии. Гримът си нанесе в колата, на отворена врата. Иначе слънчевите лъчи, пречупени през оцветените стъкла, положително щяха да й изиграят лоша шега по отношение на цветовете.

На прага на съседната къща се появи госпожа Лайес и Соня се наведе навън да й се оплаче от липсата на ток. Естрела Лайес беше нейна сънародничка, живяла някога в планинските области на Парагвай. Тя пристъпи към колата и й подаде съдинка с готвено, акуратно увита в алуминиево фолио.

— За Нестор — рече, после се наведе и топло я разцелува по двете бузи. Откакто единствената й дъщеря беше заминала, тя се грижеше за Соня като за собствено дете. — По-добре ли е той?

— За съжаление не — отвърна й и прибра сешоара в жабката на колата.

— Трябва да ми го доведеш на гости.

Соня се усмихна и потупа ръката на възрастната жена.

— Бих го сторила, но той вече не може да излиза…

— Горкичкият! Значи аз ще дойда да го видя…

— Заповядай. Но това едва ли ще му помогне. Нестор умира.

Пътят от жилището в Ел Портал до работното си място изминаваше точно за дванадесет минути. Но три пъти в седмицата тя минаваше по заобиколен път, по Второ Авеню на североизток. Нестор беше професионален танцьор, младеж с прекрасно гъвкаво тяло. Танцуваше фантастично, с неземно изящество, затова беше още по-жалко, че умира от СПИН. Соня редовно му носеше домашно приготвена храна, а когато беше прекалено заета, купуваше лакомства от тайландския ресторант на ъгъла. Храна… Той не си падаше кой знае колко по задушеното на Естрела, но тя благоразумно спестяваше този факт на възрастната жена.