Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

Завари го проснат в леглото, вперил поглед в тавана. Завивките бяха в ужасно състояние, трябваха й четиридесет минути, за да ги оправи. Той беше изпаднал в едно от мрачните си настроения и мълчеше. А за да го разсее, тя започна да му рецитира стихове от Ръдиард Киплинг. Беше му ги чела толкова пъти, че отдавна ги знаеше наизуст. Нестор обичаше точната и ясна мисъл на Киплинг, сърцето му с готовност откликваше на преклонението на поета пред тайнството на непознатото.

При мисълта да го остави сам й стана мъчно, но едва ли би могла да направи още нещо за него, а на всичкото отгоре закъсняваше и за работа.

Фирмата „Лорд Константин — внос на луксозни стоки“ се помещаваше в двуетажна сграда с бледолилава мазилка и кокетно дворче, намираща се на Четиридесета улица в източната част на Маями. Соня беше един от тримата съдружници и отговаряше за контактите с латиноамерикански износители на антики, луксозни мебели и аксесоари, които носеха над три четвърти от приходите на фирмата. Трябваше да проведе няколко много спешни международни разговора и времето й беше толкова малко, че не успя да запознае секретарката си с програмата за следобед. А тя, както винаги, включваше няколко демонстрации на модерно обзавеждане, предназначени за специалисти по вътрешен дизайн и богати клиенти.

В дванадесет и половина червата й вече куркаха от глад.

Секретарката й отвори вратата и съобщи:

— Извинявай, но на телефона е човек от щатската електрическа компания. Имала ли си някакви проблеми с тока?

Соня кимна. Продължаваше да се колебае дали да покаже на Елън Райт — първата й клиентка следобед, една антична фигура, по-скоро глава, която датираше от епохата преди Колумб.

— Сутринта — промърмори.

— Те настояват да проверят инсталацията в жилището ти.

— Добре, определи им среща за…

— Настояват това да стане веднага. — Върху обсипаното с лунички лице на Карол се появи съчувствено изражение. — Нещо се е объркало със захранването, имало опасност за газопроводите. Случаят бил спешен…

Соня сподавено изруга и въздъхна. Край на срещите, следобедът щеше да бъде пропилян.

— Добре, кажи им, че тръгвам. Карол, моля те да отмениш срещата ми с госпожа Райт и хвърли едно око на календара… Ще ти позвъня в момента, в който разбера колко време ще се забавя. Да се надяваме, че няма да отлагаме и други срещи…

По обратния път заваля. Не беше просто дъжд, а един от типичните за Южна Флорида порои. От сиво-черните облаци се лееше огромно количество вода, въздухът натежа от миризмата на тропически растения. Блесна светкавица, последвана от оглушителен гръмотевичен тътен. Колите пред нея хвърляха неколкометрови пръски.

Изведнъж откри, че мисли за Лю Кроукър, а не за работата си. Много искаше да му се обади. Обеща си да направи това в първата свободна минута. Хареса този мъж, при това много. Откритието я изненада, тъй като почти не го познаваше, освен това беше доста плаха и трудно се сближаваше с мъжете. На всичкото отгоре той беше англосаксонец. Е, доста по-различен от останалите — дружеше с латиноамериканци, познаваше културата им. Но най-много я привличаше поведението му — никакво перчене, никакви мъжкарски пози. В къщата й все още нямаше ток, но откъм Естрела долиташе звукът на включен телевизор. Това я озадачи. Господин Лайес беше пенсиониран по болест електротехник на компанията „Садърн Бел“. Преди години беше паднал от някакъв електрически стълб и се беше парализирал. Оттогава насам си стоеше у дома и по цял ден гледаше програмите на ЕСПН.

Забрави да вземе чадъра от колата и докато притича от мястото за паркиране до входа на къщата, стана вир-вода. Ключалката на задната врата беше повредена, от доста време се канеше да повика майстор, но все отлагаше. Къщата й беше спретната, боядисана съвсем наскоро. Бяла едноетажна постройка с плочи на покрива и фасада от дялан камък — такива фасади са правили някъде през петдесетте… Дограмата беше оцветена в небесносиньо — един много подходящ цвят за Ел Портал… Соня изтича покрай каменните морски кончета, които придържаха неработещ фонтан. До тях имаше подгизнало лимоново дръвче и разкошен жасминов храст, и двете превити под напора на вятъра и дъжда. Изкачи стълбичките към покритата веранда, спря се и се огледа. Къде, по дяволите, бяха хората от електрическата компания? Май пак вдигаха пара до Бога, а после никакви ги няма! Реши да ги изчака вътре.

Стените бяха боядисани в топли тропически цветове, помръкнали от лошото време. Дъждът барабанеше по стъклата на прозорците. Блесна светкавица, небето отново се раздра от оглушителен тътен.