Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

— Например СПИН, нали? — подхвърли той.

Очите й се насочиха към морето, в ъгълчетата им проблеснаха сълзи.

— Един мой приятел е много болен…

Тези тихо произнесени думи бяха достатъчни. Кроукър изведнъж изпита чувството, че най-важното нещо на света е да бъде на нейна страна.

— Бях на осемнадесет, когато умря баща ми — глухо промълви той. — Той беше ченге. Аз също станах ченге заради него… Това ми се струваше най-нормалният избор, защото беше човек с изключителен морал. Насреща му беше цялото зло на света, но той никога не отстъпи пред него. Прекрасно знаеше какво означава да защитаваш законността. — Хванал ръката на момичето, Кроукър изведнъж видя баща си като жив. Седеше насреща му с тикната на тила шапка, а очите му се смееха, обградени от паяжина ситни бръчици…

Загледан в блестящите красиви очи на Соня, промълви:

— Убиха го… Застреляха го в гръб на три пресечки от дома… Стори го човек, когото баща ми познаваше и на когото вярваше… Това в крайна сметка беше единственият начин, по който враговете му можеха да го докопат. Да корумпират някого от близките му… — Протегна ръка и нежно повдигна брадичката на момичето: — Той беше добър човек, не заслужаваше подобна смърт. Не заслужаваше да напусне живота толкова рано… — Очите му потънаха в нейните: — Не е ли същото и в случая с твоя приятел?

Соня кимна, сълзите започнаха да се стичат по бузите й. Той ги избърса с длан, а тя се засмя. Тихият, музикален звук изведнъж премахна тъмните талази на напрежението и у двамата. Стоеше много близо до него, устните и очите й отразяваха играещите разноцветни светлини, които идваха от заведението.

— Не зная какво съм очаквала от тази вечер — прошепна тя. — Но положително не съм допускала, че ще намеря… приятел… — Постави чашата си на дървения парапет, хвана лявата му ръка и я изви към светлината: — Разкажи ми за това…

— На практика това е една биомеханична протеза — отвърна й. Много отдавна беше престанал да се чувства неудобно от недъга си. — Изгубих ръката си по време на една визита в Япония. Екип инженери по микроелектроника създадоха този прототип и ми го сложиха. Работи с две литиеви батерии, но вътре има и доста от мен, независимо дали ще повярваш или не… Състои се от миниатюрни костици борий, стави и възли от титан, нокти от неръждаема стомана. Но заедно с тях са и моите изкуствено регенерирани нерви, хрущяли и сухожилия… При това толкова добре защитени, че аз буквално мога да пъхна ръка в огъня и да изпитам само приятно затопляне…

Пръстите й докоснаха с невероятна нежност матовочерната длан от поликарбонати, после се прехвърлиха на пръстите от титан.

— Нуждае ли се от поправки, като колите да речем?

— Само от периодични прегледи. Преди време трябваше да отскоча до Токио, където хирурзите искаха да направят съответните корекции, но се отказах… Свикнал съм с нея такава, каквато е. Просто сменям батериите веднъж на шест месеца и това е всичко… — Погледна съсредоточеното й лице и мислено се помоли да не се окаже една от онези жени, които отделят прекалено внимание на протезата му. Вече беше попадал на такива. — Нося я вече седем години, предполагам, че японците са измислили нов модел… Някой ден трябва да реша дали да не го опитам…

— Може би трябва да останеш с тази — каза Соня. — Ако си доволен от нея, разбира се…

Кроукър с изненада установи, че думите й съвсем точно отговарят на собствените му мисли, и кимна в знак на благодарност. Стана му приятно.

Тя се прехвърли на пръстите на живата му ръка, в очите й се появи някакво напрежение.

— Обичам ръцете — прошепна. — Те са много изразителни, освен това не могат да лъжат… — Пръстът й погали по дланта му и напипа дебелите мазоли. — Имаш ръце на работник. Силни и умели…

— Това е така, защото съм отраснал в „Кухнята на ада“, най-опасния район на Западен Манхатън — поясни той. — Ако не си корав като кремък, мутрите ще те смажат!

— Знам — кимна тя и притисна палец в неговия. — Аз също съм израснала в един от най-опасните квартали на Асунсион… — Очите й потъмняха: — Там се научих на две неща: да бъда дебелокожа и да се въоръжа с търпение. Най-трудно е да проявяваш търпение, не мислиш ли? То очевидно не фигурира сред вродените качества на човека и затова трудно се свиква с него…

Изведнъж той изгуби дар слово и се превърна в хлапак, излязъл за пръв път с момиче. После си спомни за една случка с Каменното дърво. Стояха неподвижни във водата на някакво поточе, слънцето надничаше иззад хоризонта като свенливо девойче. С рязко, почти неуловимо движение индианецът измъкна от водата едър костур. Изкорми го, сръчно го уви в свежи листа и го сложи на огъня. Утрото се изпълни с перлена светлина и невероятния аромат на печена риба. Над главите им прелетя лопатарка, лъчите на слънцето погалиха коремчето й с неземно нежен розов цвят.