Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

— Няма да стане. Нали знаеш, че не си падам по такива неща?

— Какви неща, бе? — артистично разпери ръце парагваецът. — Исусе, Люис, това момиче не е курва! Помниш ли какво ти разказах да гуапата, която плени сърцето ми?

— Помня всичките ти истории, Бени. Истинската перла, нали така беше?

— Не се смей, човече — намести се на седалката Бени. — Да не мислиш, че ще те представя на всяка мадама? — Носът му предпазливо се доближи до бинта, после се намръщи в знак на отвращение: — Мога да ти кажа, че Соня наистина е перла… Която може да бъде твоя.

Притиснали дълги клюнове към сивата перушина на гърдите си, ято пеликани летяха ниско над водата, насочили се към гнездата си сред мангровите дървета. Кроукър ги проследи с очи. Оттатък прозрачносинята вода на залива Флорида се виждаха плитчините, от които започваше националният парк „Евърглейдс“. Местните хора го наричаха „задната земя“ — един лабиринт от 50 квадратни километра, запълнен с канали, рекички и езерца. На многобройните островчета, обрасли с мангрови дървета и тропически храсти, гнездяха хиляди видове редки птици. Все още никой не беше успял да начертае подробна карта на местността, никой не беше класифицирал изцяло птиците. Бяха прекалено много. Кроукър често хвърляше въдица в бистрите поточета, които гъмжаха от морска пъстърва, калкан и особено вкусната тропическа скумрия. В началото на века из същите тези поточета и канали са управлявали своите канута индианците калуси и текуеста. Тук той срещна и Каменното дърво — индианецът семинол, който стана негов водач из лабиринтите на „Евърглейдс“…

Каменното дърво беше висок и строен като калус, тънък като тръстика. Бавно и търпеливо той показа на Кроукър невероятната красота на местността — места, които малко хора бяха виждали. „Тукашният свят може да те пази жив и здрав в продължение на десетилетия — беше му казал индианецът, докато се промъкваха сред странната флора и фауна на «Евърглейдс». — Но тукашният свят може и да те убие за броени минути. Всичко опира до личния ти опит и знания… В този резерват човек можеше да изчезне за себеподобните си толкова дълго, колкото пожелае. Дори за цял живот.“

Десет минути по-късно спряха пред Тики Бар на Папа Джо — двуетажна кръчма, наподобяваща гарваново гнездо, с прекрасен изглед към западната част на залива и блатата. Кръчмата на Папа Джо беше нещо като герб на Исламорада: нещо като бар, нещо като ресторант, нещо като клуб на рибарите и любимо място на всички…

— Сякаш гледах във вечността — рече Бени и хвана високата запотена чаша бира. — За пръв път разбрах, че на този свят има сили, които не могат да се контролират, които са примитивни, властни, непонятни…

Говореше за тигровата акула. Препълнен от шумните редовни посетители, барът зад гърба им приличаше на шарен риф. А отпред слънцето бавно залязваше. Цветът му беше невероятен, типичният цвят на слънцето тук — нито червено, нито оранжево, а някаква особена смесица между двете. Над главите им плуваха ефирни облачета, закачливи като мустачките на клоун, две корабчета цепеха фосфоресциращите води на залива. Няколко гларуса вдигаха шум на кея под ресторанта, в близост се поклащаха закотвените рибарски лодки.

Небето започна да придобива онзи изумруден цвят, който се среща единствено в тропиците. Изправени на крака, посетителите се наслаждаваха на залеза. Тук, по тези места, това беше повече от ритуал — беше една от основните съставки на живота, като риболова и пиенето…

Потъването на оранжевия диск зад линията на хоризонта беше изпратено с аплодисменти, после хората насочиха вниманието си към пиенето и разговорите. Полуостровите на Флорида играеха ролята на уравнител, при това по един уникален начин. Тук общественият статут губеше своята сила. На никого не му пукаше дали имаш пари или не, дали някъде на друго място по света съветваш президенти, или получаваш седемцифрена заплата. Тук ти си като човека насреща — нито по-добър, нито по-лош…

Облечен в тъмни копринени шорти и хавайска риза в ослепително ярки цветове, Бени беше много сериозен.

— Шибаната акула беше като символ , нали? Тя символизираше света какъвто е, символизираше това, което ние никога не можем да бъдем… Нали разбираш какво искам да кажа? — Направи рога с пръстите си и ги опря в слепоочията си: — Ние измислихме купища умни неща, безброй машинки за противопоставяне… Изобретихме бомби, които могат да унищожават цели градове; оръжия, които убиват хората, но щадят сградите. Измислихме куп шибани уравнения, които управляват живота… — Това не беше отраканият, запознат с всички номера бизнесмен, когото повечето хора познаваха. Това беше един друг Бени Милагрос: задълбочен мислител, своего рода философ, който подлага на съмнение всичко в живота… Кроукър инстинктивно почувства, че той го удостоява с привилегията да му разкрие тази част от своята същност, почувства и нещо друго: между двамата се пораждаше нова близост, различна от обикновените отношения между хората.