Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

Пръстите му започнаха да опипват капака, но не откриха нищо по гладкото фибростъкло. Къде, по дяволите, бе отварящият механизъм? Може би отвън той изобщо липсваше… Главата му клюмна. Ако това се окажеше вярно, шансовете му ставаха нулеви.

Направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания, след което опита отново. Пръстите му напипаха вдлъбнатината едва при третия опит, отново го обзе надежда. Не бе успял да я открие веднага поради рязкото подскачане на корпуса върху високите вълни.

Заби нокти в гумираната материя и натисна навътре. Лявото му рамо бе пронизано от такава остра болка, че изкрещя. Викът му се загуби в грохота на моторите и плясъка на вълните.

Миг по-късно панелът от фибростъкло отскочи нагоре с тих пукот, бързо погълнат от вълните. Зад него се появи малка кухина, в дъното на която имаше колело. То покорно се завъртя под натиска на пръстите му. Позволи си да ликува едва след като люкът се отвори и той успя да се пъхне в процепа…

Издърпа се нагоре и безсилно се отпусна на пода на рубката, гърбът му опря в близката преграда. Придърпа мокета и го уви около треперещото си тяло. В носа го удари миризмата на собствената му кръв, която, топла и лепкава, бавно се стичаше по гърдите му. Изведнъж му се доспа…

Рязко вдигна глава, давайки си сметка, че е бил близо до припадъка. Отметна мокета от раменете си и бавно се изправи. Насочи се към вратата. Тялото му се олюляваше, пред очите му играеха черни точки. Започна да брои часовете, които го деляха от последния сън, просто за да не заспи… Сбърка.

Започна отначало. В един момент осъзна, че се е облегнал на вратата, а главата му клюма. Зашлеви се по бузата, завъртя топката и вратата тихо се отвори.

Каютата на капитана беше пуста. Вратата към каюткомпанията беше полуотворена, иззад нея долитаха приглушени гласове. Това сигурно бяха Раф и Антонио… А екипажът бе горе, зает с управлението на яхтата.

Прекоси каютата, гласовете станаха по-ясни. Да, това бяха Раф и Антонио, които се намираха в големия салон. Надникна през процепа и ги видя. Бяха в дъното, от двете страни на бара. Осветени от една настолна лампа, фигурите им бяха някак двуизмерни, плоски и нереални. Разговаряха оживено, темата беше ясна: костите на Хумаита. Те очевидно бяха у Раф, но как възнамеряваше да постъпи той? Нима щеше да ги предаде на Антонио просто ей така?

Промъкна се крадешком в тъмния край на салона. Антонио тъкмо обясняваше на Раф, че няма избор и трябва да му предаде костите. Безшумно отвори вратичката на големия вграден шкаф в дъното. Вътре бяха складирани принадлежности за подводно плуване. Кроукър измъкна един още влажен неопренов костюм с къси ръкави и шорти до коленете, после внимателно го отнесе в капитанската каюта. Там го навлече, решил да го използва вместо турникет за раненото си рамо. Върна се обратно при шкафа, отмести другите неопренови костюми и напипа един нож с широко назъбено острие, прикачен за кожен колан. Пристегна го около кръста си, притискайки го с чуканчето на сакатата си ръка. След това свали от стената харпун, зареди го със стрела и провери предпазителя.

Междувременно оживеният разговор между двамата мъже беше преминал в свада. Засипваха се със заплахи. Кроукър добре познаваше упоритостта на Раф, но беше наясно, че тя е нищо в сравнение с решителността на Антонио. По тази причина бързаше да се намеси.

— Хайде, давай ги! — изръмжа близнакът и протегна ръка. Люис сведе очи към предпазителя на харпуна, решил да го провери още веднъж, за всеки случай.

— Escuchame, senor — поклати глава Раф. — Вече ти казах, че костите не са обект на преговори. Точка.

— Майната им на преговорите! — погледна го тежко Антонио. — Това е нещо далеч по-важно!

— Сега вече разбираш защо не ти позволих да се качиш на борда въоръжен, нали? — разпери ръце Рубине.

— Силата… — промърмори Антонио, очевидно решил на всяка цена да запази спокойствие. Или пък по този начин искаше да приспи бдителността на другия и да го нападне? — На чия страна е силата?

— Очевидно на моя — отвърна Раф. Сякаш в потвърждение на думите му чашите и бутилките зад гърба му тихо звъннаха в гнездата си. — Силата е в костите. Няма смисъл да се напрягаш, тъй като никога няма да ги получиш. По този въпрос е безсмислено да говорим!

Очевидно не си даваше сметка с кого говори, не подозираше на какво е способен човек като Антонио Бонита. Кроукър прекрасно знаеше, че хора като близнаците изобщо не обръщат внимание на устни предупреждения.