Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

— Отдавна, compadre. Още преди да ме отървеш от онзи „гангстер“… Всъщност той беше агент на БНП, на когото бяхме възложили специална задача… В резултат възникнаха нашите близки отношения, станахме приятели. Просто и лесно, нали? — Раменете му леко се повдигнаха. — Но аз зная, че те интересува друго… Като директор на БНП аз успях да изградя своя империя. След това вече станах недостижим, като златото във Форт Нокс. Бюрокрацията във Вашингтон е толкова голяма и толкова объркана, че никак не е трудно да си заличиш следите. Няколко близки приятели, една-две полезни връзки, шепа лоялни люде — това е всичко, което ти трябва, по дяволите! Властта е странно животно, compadre… Има способността да се подхранва сама. Расте и се разширява без никакви външни усилия и в един момент става огромна като Еверест…

— Ти си в основата на всичко! — прошепна Люис. Тялото му се разтърсваше от гняв. Този човек, когото беше смятал за приятел, се оказа влечуго, лишено от чувства, хладнокръвен убиец. Отличен актьор, той беше успял да заблуди дори Кроукър, който имаше достатъчно опит с политици и известни личности. — Ти си измислил пъкления план за моето въвличане в убийството на Барбачена! Ти си заповядал да отровят Рейчъл! Всемогъщи Боже, как можа да сториш подобно нещо на едно невинно дете?!

— На практика задаваш съвсем друг въпрос, нали? — хладно го изгледа Рубине. — Питаш се как така не си успял да разгадаеш моите ходове… В политиката, както и в живота, изгодата решава всичко, compadre… Зная, че това ти не можеш да го разбереш. Ти си инвалид, при това не само в конкретния смисъл на думата…

Кроукър се задушаваше от гняв. Повдигаше му се. Успя да се овладее с цената на огромни усилия само защото съзнаваше, че му трябва време, за да хване предателя.

— Как се сдоби с костите на Хумаита? — попита той.

— Лесно — усмихна се Раф. — Кражби от подобен род стават всеки ден… Има отчаяни хора, които са готови на всичко, за да оцелеят… Хумаита обаче беше твърде известен, затова се налагаха известни предпазни мерки. В продължение на няколко години останаха на сигурно място, после пристигнаха в Маями по нелегален път, на борда на една рибарска гемия, натоварена с кокаин. Всъщност едва тогава научих за тях…

— Плати ли ги?

— Говориш глупости, compadre — ухили се той. — Просто използвах едно от кметските си пълномощия… Уведомих полицията и тя организира засада. Всеки получи своето: ченгетата — контрабандните наркотици, а аз — костите…

Видя как мускулите на Раф се стягат, ръката с автомата леко потрепна. Отправи една молитва към Бога, после си представи, че биомеханичната му ръка е на мястото си, и напрегна мускули да извади металните нокти.

Протезата в краката на Раф рязко подскочи, сякаш ударена от светкавица. Той стреснато се отдръпна, очите му с недоумение се сведоха към неодушевения предмет, който изведнъж бе оживял…

Кроукър се втурна напред, десният му юмрук улучи носа на Раф. Високият мъж политна назад и изпусна автомата, който изтропа на палубата. От носа му бликна кръв, черна на лунната светлина.

Люис му нанесе тежък ритник в ребрата, онзи изпъшка, но успя да се извърти и да го удари под коляното. Той падна, а Раф сключи ръце в огромен юмрук и го стовари в слепоочието му… В следващия миг вече пълзеше към автомата, който мътно проблясваше в другия край на палубата. Дишаше шумно и тежко, като мотор на високи обороти…

Кроукър тръсна глава, протегна ръка и измъкна протезата си от кървавата локвичка, събрала се на дъното на скутера. Пръстите на Раф се увиха около приклада на автомата в момента, в който протезата щракна на мястото си.

Биомеханичните пръсти се свиха в юмрук, в гърдите му пламтеше огромен пожар. Раф изпъшка, дулото на автомата започна да се завърта към Кроукър. В същия миг стоманеният юмрук се спусна надолу, безпощаден като ръката на Бога… Автоматът отлетя встрани и шумно се блъсна в борда на скутера, юмрукът продължи пътя си… Съприкосновението му с тялото на Раф беше ужасяващо. Гръдният му кош пропука и се строши, острите кости пронизаха сърцето…

Кроукър се втренчи в бледото лице на доскорошния си приятел, краката му се подкосиха, тялото му бавно започна да се свлича. Но сърцето му пееше, най-сетне свободно…

— Дявол да го вземе, compadre — прошепна в ухото на мъртвия той. — Този път се опита да прецакаш не когото трябва!

— Bravo, senor — подвикна откъм кърмата на катамарана Антонио. — Que macho, eh! — Стоеше на понтона ухилен и с разперени за равновесие ръце. — Най-сетне сме само двамата! Какво повече бих могъл да искам? — На лицето му се изписа престорено съмнение. — Освен ако предварително не се предадеш, тъй като все пак изразходва доста сили…