Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

Кроукър си даваше сметка, че не трябва да обръща внимание на подигравките му, а да се овладее и да обмисли добре хода си. Но не успя. Животинското взе връх и той се втурна напред.

Улови въжето, което свързваше двата плавателни съда, уви глезените си около него и започна да се издърпва с ръце. Океанът се надигна, сякаш да го плесне приятелски по гърба. В един момент вълните го покриха целия.

Небето над главата му бързо се прочистваше от буреносните облаци, звездите ставаха все повече. Беше черно и непрогледно, само в източната част се виждаше златистото сияние на пълната луна. То се отразяваше в могъщите вълни и ги караше да светят със своя фосфоресцираща светлина.

Приклекнал на кърмата, Антонио мрачно се хилеше. В ръцете му блесна нож, въжето между скутера и катамарана беше прерязано.

Тялото на Кроукър падна във водата с тежък плясък, миг по-късно близнакът скочи след него.

Пречупена през водната маса, лунната светлина придаваше нещо призрачно на човешката плът. Тук беше плитко, някъде около метър. Двамата въоръжени мъже се изправиха един срещу друг: Антонио с широкия си нож, Кроукър — с биомеханичната си ръка.

Близнакът зловещо се усмихна, пръстите му се разтвориха и ножът изчезна във водата.

— Жалко, че глътнах вълшебния камък, senor — изръмжа той. — Играта щеше да е далеч по-вълнуваща, ако бяхме равностойни… — Закрачи през вълните към противника си: — Но така може би е по-добре. Ще приключим бързо, защото ме чака още много работа…

Водата около него бързо потъмняваше от кръвта, която струеше от раната му.

— Няма да ме убиеш просто ей така, Антонио — рече му и отстъпи крачка назад: — Все още искаш нещо от мен, нали?

— Вече не, senor — изръмжа той и сграбчи оголените нокти на биомеханичната протеза. Кроукър забеляза, че от пръстите му не протече нито капчица кръв.

— Няма смисъл да ме лъжеш — поклати глава Люис и с крайчеца на окото си установи, че скутерът бавно се отдалечава по течението, а катамаранът маневрира към тях. — В началото каза, че сме приятели… Това не е истина и никога не е било… Но между нас наистина имаше нещо … Някаква непонятна връзка.

Ръката на Антонио се плъзна нагоре по металната китка и бързо наближи живата плът.

— Каква връзка може да има между нас, senor детектив? — изръмжа той. В гласа му се появи познатата омраза. Кроукър усети, че е намислил нещо, което трябва да бъде разгадано незабавно, още преди физическия контакт между двамата. Не беше убеден, че трябва да вярва в трансформацията „сукиа“, която предизвиква всеки погълнат магически камък, но вече се беше уверил в силата й със собствените си очи. В този момент и на това място нямаше право да рискува и да пренебрегва всичко това.

Поиска да издърпа ръката си, но нещо го спря.

— Сам каза, че между Роза и Соня съществува някаква връзка — промърмори. — А аз мисля, че има и нещо повече.

Мъжът продължаваше да стиска протезата му.

— Това чувство е неизбежно, senor.

Водата беше станала доста хладна след бурята, но пръстите му излъчваха някаква особена топлина.

— Значи всичко е истина — прошепна Антонио. — Точно както го беше сънувал Хектор…

Топлината ставаше все по-непоносима.

— Какво е сънувал?

— Че Хумаита се завръща, възседнал лъчите на луната и слънцето… Завръща се и докосва нечий жив дух, за да покълнат в него семената на собствения му гняв…

Тялото на Кроукър силно потръпна.

— Мисля, че трябва да знаеш нещо…

Луната осветяваше аристократичните черти на Антонио, всичко се виждаше до най-малката подробност. Под тях прозираше благородството на отдавна мъртвите му прадеди.

— Ще отговоря на въпроса ти, senor — прошепна той. — Можех да предотвратя смъртта на Роза… Но това би означавало да убия Хектор!

— Не те разбирам.

— Бени не можа да понесе тайните на Хета, на които го учеше Хумаита. По тази причина намрази дядо си — дълбоко и завинаги… Ако го попиташ, ще отрече това… Просто си е такъв. Но това е истината, можеш да ми повярваш… — Хватката му не отслабваше нито за миг: — Това промени живота му… Но то промени и живота на Хектор. Хета-И пробуди у него жаждата за кръв… В душата му винаги дремеха няколко различни личности… Учението на Хумаита ги изтласка на повърхността, брат ми остана техен пленник до края на живота си. Нито ти, нито аз можем да си представим какви страдания му донесе това…

Близнаците Бонита. Истината за живота им беше още по-ужасна от легендата, която се бяха постарали да изградят. Антонио беше крил раздвоението на личността у брат си от всички, вероятно дори и от самия Хектор… Правел е всичко възможно да го закриля дори когато онзи е бил обзет от безумната жажда за кръв…