Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

— Нямаше как да му попреча да убие Роза — промълви близнакът, сякаш прочел мислите му. — Нито пък Хуан Гарсия Барбачена… Но той искаше да убие и онази гуапа, твоята…

Ясно си спомни онзи ужасен миг, в който Хектор протягаше ръце към шията на Джени, а брат му го спря… Изпита дълбока благодарност към този човек въпреки всичко. Със смъртта на Роза той беше платил най-високата възможна цена за сляпата привързаност към брат си… Беше се отказал от единствения човек, когото беше обичал и който би могъл да го спаси… И още по-лошо: бе станал съучастник в това убийство, прикривайки Хектор.

Забеляза някакво познато движение във водата, всички мисли за миналото се изпариха от главата му. Сърцето му се сви от ужас, очите му се заковаха върху леко разпенената вода зад гърба на Антонио. Много пъти беше виждал подобно нещо. Забрави за братята Бонита, забрави дори за Рейчъл и Джени. Вече не бяха сами във водите на залива…

— Senor, que pasa?

Очите му се сведоха към кръвта, която течеше от тялото на Антонио и се проточваше като черен плащ в бистрата вода. О, Господи!

— Пусни ръката ми, Антонио!

— Никога, senor.

— Значи и двамата ще умрем! — Не обърна внимание на подигравателното подсмърчане на Антонио и добави: — Един огромен хищник се носи към нас!

— Нещо друго? — изсмя се той. — Тук е прекалено плитко за акули!

— В нормални случаи е така — промълви Кроукър, без да отделя очи от огромната гръбна перка, която се носеше към тях с обезпокояваща бързина. Исусе Христе, колко е голям този звяр?! — Но след буря акулите често променят ловните си навици… От теб тече много кръв, освен това тук цареше голямо оживление… Акулата е стигнала до заключението, че сме добри за закуска… И се готви да ни докопа.

Очите на Антонио се сведоха надолу, направи опит да притисне длан към раната си.

— Късно е — поклати глава Люис. — А сега ме пусни! — Не откъсваше поглед от лицето на Антонио: — Лодките са твърде далеч, а и плуването ще я накара да се ожесточи още повече… Моята ръка е единственият ни шанс!

Близнакът бавно се обърна, очите му се спряха на връхлитащия звяр.

— Madre de mentiras! — изкрещя той и пусна ръката на Кроукър.

Потопиха се във водата, Антонио леко поклати глава.

— Акулата е огромна, senor… Твоята шибана ръка изобщо няма да ни помогне. Аз обаче погълнах света… Todo el mundo, comprende?

Светът под водата беше разделен на два цвята: перленобял и мастиленочерен. Лунната светлина се пречупваше във вълните, Кроукър си спомни думите на Каменното дърво: Този свят е измамен. Истината пулсира като лунна светлина върху океанското дъно…

Пред очите им се появи огромното туловище на акулата.

Ето я тяхната истина. Огромно чудовище, тежащо поне един тон. Подушило кръвта, то се носеше към тях и нищо не бе в състояние да го отклони…

Самотен лунен лъч пробяга по масивното тяло. Кроукър видя, че това е тигрова акула — не по-малка от онази, която преди пет дни едва не ги уби двамата с Бени… Тялото му бе пронизано от силна тръпка, в тила му се появи някаква странна парализа, която бързо запълзя нагоре, към главата му…

Той е тук, вътре в теб — беше казал индианецът, имайки предвид Хумаита. — Тази нощ ти също разговаряш с духове…

Тигровата акула се приближаваше, светът престана да съществува. Тялото на тези хищници е изградено почти изцяло от мускули, сухожилия и подкожни тлъстини — една от причините да бъдат толкова трудни за убиване. Но ако човек има късмета да разпори корема им миг преди да нападнат, той все пак има някакъв шанс… За нещастие подобна маневра в случая беше напълно изключена.

Кроукър стовари протезата си в муцуната на звяра. Подобен удар би трябвало да го разколебае. Но тази акула реагира различно. Тялото й се разклати, заобиколи го и връхлетя върху Антонио.

Близнакът дори не помисли за бягство. Гледан отстрани, той сякаш желаеше ужасния сблъсък. Може би искаше да демонстрира силата на своята трансформация. Кроукър не беше сигурен, че е така, но беше сигурен в друго: Антонио възприемаше тигровата акула по абсолютно същия начин като него…

Изправен и напрегнат като струна, близнакът неустрашимо чакаше живото торпедо, което се носеше към него. Лявата му ръка беше протегната напред, сякаш благославяше свой покорен поклонник. Челюстите на тигровата акула се раззинаха и събраха в себе си призрачната светлина на луната.

Малко неща на този свят могат да бъдат по-ужасяващи от трите реда огромни зъби, носещи се към безпомощната жертва. Но Антонио не помръдна, лицето му си остана спокойно дори в мига, в който акулата отхапа ръката му чак до рамото.