Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

— Настанявай се — рече Лайес и подкара количката към вътрешността на къщата. — Естрела е в кухнята. Аз отивам да взема каквото ми трябва и веднага се връщам…

На печката в кухнята имаше дълбок тиган, пълен догоре със зеленчуци и билки. На дъската за рязане до него чакаше готова салата — брюкселско зеле, краставички и кориандър. Естрела не се виждаше никъде.

Задната врата беше отворена. Вероятно жената беше излязла да изхвърли отпадъците. Кроукър бутна мрежестата врата, отиде на малката бетонна площадка и изчака очите му да свикнат с тъмнината. Луната беше скрита зад гъстите тъмнозелени листа на близкия хибискус и преплетените в него бугенвилии. Топлият и лепкав от влага нощен въздух се раздираше от песента на щурци и дървесни жаби.

— Госпожо Лайес?

Някакъв звук откъм трите поцинковани кофи за боклук го накара да напусне площадката и да се насочи към дъното на задния двор. Тревата поглъщаше напълно шума от стъпките му.

Намери я свита до средната кофа. Лактите покриваха коленете, ръцете бяха сключени отпред. Поза на потънал в размисъл човек, но някак прекалено вдървена.

Наведе се над нея и видя, че устните й са зашити с тънък, но здрав канап. Широко отворените й очи бяха втренчени в бугенвилията насреща. Чашките на цветчетата бяха затворени и чакаха утрото, за да разкрият на света прекрасните си цветове. Но Естрела Лайес нямаше да ги види…

Опря два пръста в сънната й артерия. Пулс нямаше. Извади джобното си ножче и внимателно пъхна острието между устните й. От това близко разстояние можеше да види, че шевовете бяха равномерни и абсолютно еднакви, направени с хирургическа точност. Кръв липсваше. Това означаваше, че устата е била зашита след смъртта на жената.

Канапът бе прерязан, челюстта увисна надолу. В устата проблеснаха няколко малки и гладки камъчета, влажни от слюнка. Една капка се плъзна навън и бавно падна върху гърдите на жената, точно там, където около широкото острие на кухненски нож бавно се разширяваше тъмно петно… Върху дръжката му личаха остатъци от ситно нарязан кориандър.

С опакото на дланта си Кроукър избърса потта, която изведнъж изби по челото му. После рязко се изправи, взе на три скока разстоянието до мрежестата врата и се втурна в кухнята.

Ароматът на задушени зеленчуци изведнъж му се стори задушлив и противен. Насочи се към хола абсолютно безшумно, както го беше учил Каменното дърво — прехвърляйки тежестта на тялото си от пръстите към петите и обратно…

Провери всички врати по пътя си. Вдясно беше банята, облицована в безупречно чисти бели плочки. Миришеше на сандалово дърво. Точно срещу нея се намираше малък кабинет, обзаведен с диван, тясно писалище и тънък килим от изкуствена материя с цвят на препечено кафе. До него беше главната спалня с бяло-розови тапети на стените. Последната врата вдясно беше затворена и той предпазливо залепи ухо до бравата.

Не чу нищо, изчака няколко секунди, след което завъртя топката, дръпна се назад и отвори вратата със силен ритник. Стаята беше широка и празна. Очевидно беше пристроена наскоро, тъй като лепенето на тапети по стените не беше довършено, неизциклените дъски на пода бяха изцапани с бяла боя, навсякъде се въргаляха инструменти. Единствената мебел беше широка метална маса, боядисана в зелено, върху нея бяха струпани компютри, модеми, кутийки с дискети и книжки с инструкции. От тавана висеше жица с кафява фасунга и гола крушка. Но осветлението не идваше от нея, а от малкия огън, който припламваше в средата на помещението в нещо като корито от дялан камък. Именно тази светлина му позволи да види крокодила.

Гадното и заплашително на вид влечуго, покрито с плочки от роговица в зеленикав цвят, клечеше в ъгъла, мрачно проблясващите му очички внимателно следяха движенията на двуногото същество, което от векове наред е било негов враг и желана плячка… Бронираната опашка потрепна от напрежение, черните устни се разтеглиха, отдолу се показаха огромни жълтеникави резци. Мускулите на масивното туловище се стегнаха, от гърлото му излетя заплашително съскане…

Очите на Кроукър попаднаха върху Пабло Лайес. Лежеше на една страна, инвалидната количка почти го беше захлупила. Положението на тялото му беше такова, сякаш гигантски зъби бяха пречупили гръбначния му стълб.

Понечи да пристъпи към него, но крокодилът се стрелна напред. Сивкавата му паст заплашително зейна, огромните челюсти щракнаха със силата на пушечен изстрел.